Аманда Хокинг - Разкъсана

— Нищо не решавам и не избирам. — Изправих се на крака. Все още изпитвах болка, но се чувствах на светлинни години по-добре от момента, когато се събудих. — Просто вярвам на очите си. И аз не бях виждала такъв преди. Това е всичко.

— Добре ли си? — Мат ме наблюдаваше, докато куцуках из стаята. — Може би не трябва да се претоварваш толкова.

— Не, добре съм — успокоих го аз. Искаше ми се да се поогледам наоколо със смътната надежда, че може би има някакъв начин да се измъкнем. — Как се озовахме тук все пак?

— Те нахлуха в къщата и ни нападнаха. — Мат махна с ръка към вратата, говорейки за Локи и витрийците. — Този тип по някакъв начин ни накара да изгубим съзнание и се събудихме тук. Събудихме се не много преди теб.

— Прекрасно. — Сложих ръка върху вратата и я побутнах, сякаш допускайки, че може да се отвори. Не се получи, но трябваше да опитам.

— Хей, къде е Фин? — обади се Рис и въпросът му прозвуча като ехо на мислите, които отново започваха да си проправят път в ума ми. — Защо той не им попречи?

— Какво общо има Фин с това? — попита Мат рязко.

— Нищо. Той беше мой следотърсач. Нещо като бодигард. — Отстъпих крачка назад и се вторачих във вратата, като че ли заставяйки я да се отвори със силата на волята ми. — Той се опита да ме предпази от всичко това.

— Затова ли избяга с него? — попита Мат. — Защото те е пазел?

— Нещо такова — въздъхнах аз.

— Къде е той? — повтори Рис. — Мислех, че е с теб, когато витрийците дойдоха.

Мат започна да крещи за това, че Фин е бил в стаята ми, но аз не му обърнах внимание. Нямах достатъчно сили да оспорвам неговите представи за благоприличие или чувствата му към Фин.

— Фин си тръгна, преди те да нахлуят — казах аз, след като Мат приключи с тирадата си. — И не знам къде е сега.

Нямах представа защо Фин не ме беше защитил. Може би наистина си беше тръгнал. Бях решила, че само блъфира, но ако беше така, защо не ми се беше притекъл на помощ.

Може би му се беше случило нещо лошо. Възможно беше витра да са го пленили, преди да се заемат с мен. Той имаше твърде силно чувство за дълг, дори да не държеше толкова много на мен. Единствената причина да не се погрижи за безопасността ми, беше някой да му е попречил .

— Уенди? — каза Рис.

Като че ли беше говорил нещо преди това, но не бях го чула. Мислех твърде погълнато за Фин, докато се взирах във вратата.

— Трябва да се измъкнем оттук — казах аз и се обърнах към Рис и Мат.

— Очевидно — въздъхна Мат.

— Имам идея. — Прехапах устни. — Но не е кой знае какво. Когато се върнат, мога да използвам моята способност за внушение. Мога да ги убедя да ни пуснат.

— Мислиш ли, че тази твоя способност е достатъчно надеждна? — каза Рис, изричайки на глас опасенията ми.

Досега бях използвала внушение само върху нищо неподозиращи хора като Мат и Рис и Фин ми беше казал, че без подготовка способностите ми няма да бъдат толкова силни, колкото биха могли. Аз така и не бях започнала обучението си във Фьоренинг и затова нямах никаква представа докъде се простират силите ми.

— Наистина не знам — признах.

— Внушение? — Мат повдигна вежди и погледна към Рис. — За това ли ми говореше по-рано? Тази мисловна манипулация, която се предполага, че тя владее? — Рис кимна и Мат завъртя очи нагоре.

— Нищо не се предполага — настръхнах аз, виждайки неговата скептичност. — Мога да го направя. Правила съм го върху теб.

— Кога? — попита Мат все още недоверчиво.

— Как мислиш, че те накарах да ме заведеш да видя Ким? — попитах аз, говорейки за онзи случай, когато ме беше завел на свиждане при майка ми, „приемната“ ми майка, в психиатричната клиника.

Той я ненавиждаше и не искаше да имам нищо общо с нея. Аз използвах внушение върху него, въпреки че после имах угризения, но това беше единственият начин да разговарям с нея.

— Наистина ли направи това? — Шокът и обидата му бяха моментално заменени от гняв. Изглеждаше така, все едно е бил ударен през лицето. Сведох поглед и се извърнах. — Ти си ме измамила? Как си могла да направиш това, Уенди? Ти се кълнеше, че никога не ме лъжеш и въпреки това си постъпила по този начин!

— Не съм те мамила — измърморих смутено, опитвайки се да защитавам действия, за които нямах никакво оправдание.

— Не, било е нещо по-лошо! — Мат поклати глава и отстъпи назад, сякаш близостта ни беше непоносима за него. — Направо не мога да повярвам. И колко често си правила това?

— Не знам — признах аз. — Дълго време не знаех, че го правя. Но след като бях вече наясно, се опитах да спра. Не обичам да го правя, особено на теб. Не е честно, знам това.