Аманда Хокинг - Разкъсана

— Разбира се, че не е честно! — тросна се Мат. — Това е жестоко и манипулативно.

Срещнах погледа му и обидата в него ме жегна болезнено.

— Обещавам, че никога повече няма да го правя, не и на теб.

— Не бих искал да развалям мига, но трябва да измислим как да се махнем оттук — намеси се Рис. — И така, какъв е планът?

— Ще повикаме някого — казах аз, щастлива, че нещо отклонява мислите ми за това колко много ме ненавижда Мат.

— Какво искаш да кажеш „ще повикаме някого“? Да не би да имаш мобилен телефон? — попита Рис разпалено.

— Не, искам да кажа, че ще накараме някой да дойде. По начина, по който го направи Мат. — Посочих вратата зад мен. — Ще почукаме на вратата и ще кажем, че сме гладни, премръзнали, мъртви или каквото и да е. А когато дойдат, аз ще използвам моята способност за внушение, за да ги накарам да ни пуснат.

— И мислиш, че това наистина ще проработи? — попита Мат, но гласът му вече не издаваше недоверие. Сега той просто искаше да чуе мнението ни.

— Може би. — Погледнах към Рис. — Но трябва да помоля за една услуга. Мога ли да се поупражнявам върху теб?

— Разбира се. — Рис сви рамене, доверявайки ми се моментално.

— Какво означава да се „поупражняваш“? — попита Мат, леко обезпокоен.

Той се приближи малко към Рис и аз разбрах с известна изненада, че най-накрая беше повярвал, че му е брат. Мат искаше да го защити от мен. Почувствах облекчение и щастие, осъзнавайки, че най-накрая бе започнал да го приема, но и малко ме заболя — всъщност много ме заболя — когато си дадох сметка, че Мат ме възприема като заплаха.

— Не съм го правила много често. — Не ми харесваше начинът, по който Мат се взираше в мен и затова закрачих из стаята, сякаш някак си можех да смекча погледа му по този начин. — И мина доста време, откакто съм го правила въобще.

Последното, което казах, не беше съвсем вярно, защото бях използвала способностите си върху Рис едва предишния ден, но не ми се искаше и той да реагира по същия начин като Мат. Всичко, свързано с внушението, щеше да стане толкова по-лесно, колкото по-малко хората ме ненавиждаха.

— Е, какво искаш да направиш? — попита Мат.

— Не знам. — Свих рамене, защото действително нямах представа. — Но просто трябва да се поупражнявам. Това е единственият начин да стана по-силна.

Въпреки видимите задръжки на Мат Рис беше готов да пристъпим към действие. Беше много странно да използвам внушение пред други хора, особено в присъствието на някой, който очевидно не го одобрява, но нямах никакъв избор. Не можех да изпратя Мат в съседната стая или нещо такова.

Той ме наблюдаваше внимателно и аз усещах погледа му с крайчеца на окото си. Беше доста смущаващо, но така опитът ми щеше да е по-близо до една възможна реална ситуация. Едва ли щях да мога да накарам витрийците да се отдръпнат настрани, за да манипулирам на спокойствие техния тъмничар.

Реших в началото да опитам нещо съвсем просто. Рис и аз стояхме един срещу друг и аз започнах да повтарям в ума си: Седни. Искам да седнеш.

Сините му очи срещнаха спокойно моите в началото, но после над тях падна нещо като мъгла. Лицето му изглеждаше апатично и съвършено безизразно. Без да каже нищо, Рис седна на пода.

— Той добре ли е? — попита Мат, ставайки все по-нервен.

— Да, добре съм. — Рис звучеше така, все едно току-що се е събудил от сън. Вдигна замаяно глава към мен. — Е, ще го правиш ли, или какво?

— Вече го направих. — Никога не бях говорила с някого, след като бях използвала внушение и затова сега се чувствах някак странно уязвима.

— За какво говориш? — Рис сбърчи чело и на няколко пъти погледна озадачено ту към Мат, ту към мен.

— Ти седна на пода — опита се да обясни Мат.

— Защо седна? — попитах аз.

— Аз… — Чертите на лицето му се изопнаха, докато се опитваше да намери обяснение. — Не знам. Просто… седнах. — Той поклати глава и ме погледна. — Ти ли направи това?

— Да. Нищо ли не почувства? — попитах аз.

Така и не знаех дали онова, което правех, нараняваше хората. Те никога не се оплакваха от болка или нещо такова, но може би не можеха. Не и ако не подозираха какво се е случило.

— Не. Дори не… — Рис поклати отново глава, неспособен да изрече онова, което му се въртеше в ума. — Очаквах да загубя съзнание или нещо подобно. Аз… давах си сметка, че сядам. Но беше по-скоро нещо като рефлекс. Като дишането, за което изобщо не мислим. Беше същото.

— Хм. — Погледнах го замислено. — Стани.

— Какво? — каза Рис.