Аманда Хокинг - Разкъсана

— Стани — повторих аз. Той се вторачи в мен за момент и после се огледа. Очите му добиха студен израз и веждите му се повдигнаха леко.

— Какво става тук? — попита Мат, приближавайки се към нас.

— Аз… не мога да стана.

— Имаш ли нужда да ти помогна? — предложи Мат.

— Не, не е това. — Рис поклати глава. — Искам да кажа, че ти би могъл да ме изправиш, защото си по-силен от мен и аз не съм прикован за пода. Но… просто забравих как.

— Странно. — Наблюдавах го с интерес.

Веднъж преди време помолих Мат да излезе от стаята ми и мина доста време, преди да успее да влезе отново. Но той можа да направи това тази сутрин, което означаваше, че внушението ми в крайна сметка губи силата си.

— Странно? — изсумтя Мат. — Уенди, поправи го!

— Той не е счупен — оправдах се, но Мат ме погледна по такъв начин, че ми се прииска да пропълзя под някой камък. Наведох се към Рис. — Рис, погледни ме.

— Добре. — Той срещна неуверено погледа ми.

Дори не бях сигурна дали мога да обърна процеса. Никога преди не се бях опитвала да залича ефекта от внушението си, но не допусках, че ще е толкова трудно. И ако не успеех, на Рис щеше да му се наложи да поседи една-две седмица на пода. Може би.

Вместо да се тревожа за възможните последствия, аз съсредоточих цялата си енергия върху него. Повтарях само „Стани“ в главата си, отново и отново. Той премига към мен няколко пъти и след това се изправи на крака.

— Толкова се радвам, че се получи — въздъхнах с облекчение.

— Сигурна ли си в това? — попита Мат, но погледът му беше фиксиран върху Рис. Самият Рис беше забил безучастно очи в пода, изглеждаше още по-откъснат и объркан отпреди. — Рис, добре ли си?

— Какво? — Рис вдигна глава и премигна към нас, сякаш току-що бе забелязал, че сме там. — Какво? Случи ли се нещо?

— Ти стоиш. — Аз посочих краката му и той погледна надолу.

— О! — Той повдигна единия си крак, за да се увери, че владее тялото си и не каза нищо около минута. След това погледна към мен. — Съжалявам. Говорехме ли за нещо?

— Ти не можеше да станеш. Помниш ли? — попитах аз, но стомахът ми се беше свил от тревога. Възможно беше действително да съм направила нещо на Рис.

— О, да. — Той поклати глава. — Да, спомням си. Но сега вече мога да стоя. Ти ли го направи?

— Уенди, не ми харесва да си играеш с това — каза Мат тихо. Опитваше да придаде строг израз на лицето си, но очите му го издаваха колко е разтревожен.

Аз го бях уплашила, и то не по начина, по който го бях сторила, когато избягах от вкъщи. Той действително се боеше от способностите ми и това ме караше да чувствам някаква неприятна тежест в гърдите си.

— Вече приключих — отвърнах, отдръпвайки се от Рис.

Тъмните ми къдрици падаха над лицето ми, но аз имах ластик на китката си и ги хванах с него на хлабав кок.

— Какво става? — попита Рис вече по-бодро.

Той вече бе излязъл напълно от унеса, в който го държах, но сега не смеех дори да го погледна. Мат ме беше накарал да се чувствам неловко заради това, че използвах внушение, въпреки че Рис беше предупреден.

— Седни — подхвърли Мат.

— Защо? Не искам да сядам.

— Въпреки това седни — рече Мат, по-строго този път. Когато Рис не реагира, Мат повтори заповедта си: — Рис, седни.

— Не разбирам защо е толкова важно за теб да седна. — Под натиска на Мат Рис видимо се раздразни, а истината беше, че никога не го бях виждала ядосан на някого. — Добре съм си, като стоя прав.

— Ти не можеш да седнеш — въздъхна Мат, поглеждайки към мен. — Този път го повреди по друг начин, Уенди.

— Уенди ли направи това? — Рис сбърчи чело. — Не разбирам. Какво точно направи? Казала си ми да не сядам?

— Не, казах ти да седнеш и ти не можа да се изправиш. След това ти казах да станеш и сега ти не можеш да седнеш — обясних аз. — Наистина не знам какво да правя вече! Не искам да казвам нищо повече! Може неволно да те накарам да спреш да дишаш или нещо такова!

— Можеш ли да направиш това? — попита Мат.

— Не знам! — Вдигнах безпомощно ръце във въздуха. — Нямам никаква представа на какво съм способна!

— Няма да мога да седя известно време — рече Рис примирено. — Голяма работа. Та аз дори не искам да сядам.

— Това вероятно е страничен ефект от внушението — казах аз, докато крачех из килията.

— Пет пари не давам, дори да е така — отвърна Рис. — Няма значение. И без това нищо не налага да сядам. Важното е, че можеш да го направиш. Ти можеш да използваш способностите си, ние можем да се махнем оттук и някой във Фьоренинг ще се погрижи за мен. Не е ли така?