Аманда Хокинг - Разкъсана

Лъдлоу кимна неохотно в знак на съгласие. Той плъзна обратно преградката на отвора и тръгна да отваря вратата. Чувах как резетата и ключалките прищракват и се въртят.

— Това не ми харесва — рече Мат, давайки глас на неодобрението си.

— Нямаме голям избор — прошепнах в отговор. — Аз ви забърках в това и аз трябва да ви измъкна.

Вратата се открехна леко и аз отстъпих назад в очакване да продължи да се отваря. Смятах, че Локи ще влезе, след което щях да приложа внушение върху него и така щяхме да избягаме. Но вместо това той и Лъдлоу останаха скрити отвън.

— Е? — каза Лъдлоу. — Няма да държа тази врата така цял ден.

Лъдлоу беше отворил вратата едва около педя, само колкото да се провра през нея. Промуших се и веднага щом се озовах навън, Лъдлоу я затръшна след мен. Вторачих се в него, докато затваряше отново резетата.

— Тоалетната е натам — рече Локи.

Ръката му сочеше надолу по коридора, осветен от запалени факли. Имаше същия пръстен под и беше иззидан от същите влажни камъни като килията.

— Благодаря. — Усмихнах се на Локи и срещнах за кратко погледа му. Очите му бяха тъмнозлатисти и наистина красиви, но бързо пропъдих тази мисъл от ума си.

Съсредоточавайки се, доколкото мога, започнах да си повтарям монотонно: Пусни ги. Пусни ги. Отвори килията и ги пусни. Изминаха няколко секунди, преди да постигна някакъв резултат, но това, което последва, беше далеч от онова, което очаквах.

През лицето на Локи премина смутена усмивка и в очите му проблеснаха дяволити пламъчета.

— Готов съм да се обзаложа, че изобщо не ти се ходи до никаква тоалетна, нали? — ухили ми се той самодоволно.

— А… какво? — заекнах аз изненадана, че не се случи нищо.

— Казах ти, че не трябва да я пускаме! — извика Лъдлоу, държейки на своето.

— Успокой се, Лъдлоу — отвърна Локи, но без да ме изпуска от поглед. — Всичко е наред. Тя е съвсем безобидна.

Удвоих усилията си, смятайки, че не съм се постарала достатъчно. Може би бях отслабила силите си, използвайки мисловен контрол върху Рис преди малко. Лечителите се изтощаваха и състаряваха, след като използваха способностите си. Същото вероятно ставаше и с мен, макар че не се чувствах уморена.

Бях започнала да повтарям същия напев в ума си отново, когато Локи махна с ръка и ме спря.

— Внимавай, принцесо, да не си причиниш нещо лошо — засмя се той. — Но признавам, че си упорита.

— Какво означава това? Че не се поддаваш на такива неща или какво? — попитах аз.

Безсмислено беше да се преструвам, че не съм използвала внушение върху него, защото той очевидно знаеше какво правя.

— Не точно. Просто ти липсва концентрация. — Той скръсти ръце пред гърдите си, наблюдавайки ме със същото любопитство, както винаги. — Но от друга страна, си много силна.

— Мисля, че каза, че е безобидна — намеси се Лъдлоу.

— Такава е. Без подготовка тя е почти безполезна — поясни Локи. — Някой ден ще бъде истинска придобивка. — Но точно сега експериментът й не е нищо повече от салонен трик.

— Благодаря — промърморих аз.

Побързах да премисля плана си. Определено можех да се справя с Лъдлоу, но не знаех как работят всички онези ключалки. Дори да успеех да го отстраня от пътя си, не бях сигурна, че мога да отворя вратата.

Локи стоеше точно срещу мен и аз вече знаех какви са шансовете ми срещу него. Освен че беше по-висок и по-силен от мен, той имаше способността да изключва съзнанието ми само като ме погледне. Нямах никакъв план.

— Виждам, че умът ти работи с бясна скорост — каза Локи почти със страхопочитание. Неволно се напрегнах, страхувайки се, че той може да чете мислите ми, и се опитах да не мисля за нищо. — Не мога да видя какво точно става в ума ти. Ако можех, нямаше да те пусна да излезеш. Но сега, когато си навън, можем да се възползваме от открилата се възможност.

— Какво имаш предвид? — попитах предпазливо, отдръпвайки се от него.

— Надценяваш интереса ми към теб. — Локи се усмихна широко. — Предпочитам моите принцеси да не са в изцапани пижами.

Дрехите ми щяха да изглеждат относително чисти, ако не беше кръвта по пуловера ми и петната от пръст по коленете ми. Сигурна бях, че не приличам на нищо, но вината не беше моя.

— Съжалявам. Обикновено изглеждам по-добре, след като ме набият — отбелязах, разколебавайки усмивката на лицето му.

— Да, добре, не мисля, че трябва да се тревожиш за това сега. — Локи бързо се окопити и възвърна самоуверения си вид. — Смятам, че е време да отидеш и да се срещнеш със Сара.