Аманда Хокинг - Разкъсана

— Вие ги отпратихте, за да говорим, а сега отказвате да кажете и дума — отбелязах аз с растящо раздразнение.

— Представях си този ден от много отдавна. — Сара докосна нежно роклята, приглаждайки я върху леглото. — И ето, че той дойде, а аз се чувствам толкова неподготвена.

— Наистина, какво означава всичко това? — попитах аз.

Лицето й за момент придоби болезнен израз, но след това отново стана спокойно и безучастно.

— Надявам се да ме извиниш, но смятам да се преоблека. — Тя ми обърна гръб и тръгна към един сгъваем параван в ъгъла. Върху него беше изрисувана фантастична сцена, подобна на тази от двойната врата, а през перваза му беше преметната червено-черна бална рокля. Сара я взе оттам и се скри зад паравана, за да се преоблече в уединение.

— Знаете ли къде е Фин? — попитах аз със свито сърце.

— Това твоят следотърсач ли е? — попита Сара, мятайки черната роба върху паравана. Сега виждах само върха на главата й.

— Да. — Преглътнах с усилие, страхувайки се от най-лошото.

— Не съм сигурна къде е. Не сме го пленили, ако това имаш предвид.

— Тогава защо не идва да ме потърси? И как е допуснал да ме отвлечете? — попитах аз.

— Предполагам, че са го задържали, докато се измъкнат с теб. — Тя нахлузи роклята през главата си и за момент думите й заглъхнаха. — Не съм сигурна за подробностите, но те имаха заповеди да не нараняват никого, ако не се налага.

— Значи заповедите на Кира са били да не ме наранява, така ли? — попитах язвително, но Сара не отговори. — Можете ли просто да ми кажете дали е добре?

— Локи не ми докладва някой да е загинал — отвърна Сара.

— Той ли е бил натоварен със задачата да ме доведе тук? — Погледнах към затворената врата зад нас, разбирайки твърде късно, че е трябвало да задам тези въпроси на него. Поколебах се дали да не тръгна да го търся, но в този момент Сара излезе иззад паравана.

— Да. И ако не броим… гневния изблик на Кира, Локи ми разказа, че всичко е минало гладко. — Тя прокара ръце върху полите си и сетне посочи към роклята на леглото. — Моля те. Облечи я. Отиваме да видим краля.

— И той ще отговори на въпросите ми? — попитах аз, повдигайки вежди.

— Да, сигурна съм, че той ще ти каже всичко — кимна Сара, приковала поглед в пода.

Реших да я послушам. И ако той се опиташе да ми хвърли прах в очите, просто щях да избягам. Нямах време за неясни отговори и увъртания. Мат и Рис бяха пленници, а Рис дори не можеше да седне.

Но, от друга страна, те трябваше да ме харесат, защото по този начин може би щях да успея да ги убедя да освободят Мат и Рис. И ако за целта трябваше да облека някаква глупава вечерна рокля, щях да го направя.

Минах зад паравана и се преоблякох, докато Сара продължаваше да се приготвя. Тя си сложи една от огърлиците, които тролът беше оставил на масата за нея, и разпусна косата си. Тя беше черна и права и блестеше като коприна, падайки върху гърба й. Напомняше ми за косата на Елора.

Питах се как ли Елора би реагирала на всичко това, което се случваше. Щеше ли да изпрати спасителна мисия, за да ме освободи? Знаеше ли въобще, че съм заминала?

След като облякох роклята, Сара се опита да върже една висяща панделка на гърба ми, но аз не й позволих. Беше се пресегнала към нея и когато й се троснах да не го прави, лицето й придоби някак трагичен израз. За миг ръцете й увиснаха във въздуха, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. След това ги отпусна до тялото си и кимна.

Без да каже нищо повече, Сара ме поведе надолу по коридора. Накрая стигнахме до друга двойна врата, която беше точно копие на онази, която водеше до нейните покои. Тя почука и докато чакаше отговор, отново приглади полите си. Черните и червени дантели прилягаха идеално съвършено и затова предположих, че това е само някакъв нервен тик.

— Влез — избумтя силен, дрезгав глас от другата страна на вратата.

Сара кимна, сякаш той можеше да я види, сетне бутна и отвори вратата.

Стаята беше без прозорци като всички останали, които бях видяла досега, а стените бяха облицовани с тъмно махагоново дърво. Въпреки внушителните й размери тя създаваше усещането, че се намираш в пещера. Една от стените от пода до тавана беше покрита с книжни шкафове, а до нея имаше масивно дървено писалище. Единственото друго обзавеждане бяха няколко елегантни червени кресла.

В най-голямото от тях, чийто дървени крака представляваха сложна плетеница, точно срещу нас седеше мъж. Дългата му тъмнокестенява коса падаше покрай раменете му. Беше облечен изцяло в черно — панталони с ръб, риза и дълъг жакет, който приличаше повече на мантия. Беше красив по един агресивен начин и изглеждаше малко над четиридесетте.