Аманда Хокинг - Разкъсана

— Господарю, наистина не мисля, че това е разумно… — опита се да се намеси Лъдлоу, но Локи го изгледа гневно и той замълча.

— Ами приятелите ми? — посочих аз към килията.

— Те няма да ходят никъде. — Локи се усмихна на шегата си и аз устоях на изкушението да завъртя очи нагоре.

— Знам това. Но няма да отида никъде без тях — казах твърдо.

— Значи всичко е наред. Защото ти няма да ходиш никъде. — Локи отстъпи крачка назад, все още с лице към мен. — Не се тревожи, принцесо. Тях не ги грози никаква опасност. Хайде, в твой интерес е да поговориш със Сара.

— Вече се срещнах със Сара — опитах се да възразя аз.

Погледнах неспокойно към вратата, но Локи направи още една крачка назад. Въздъхнах, решавайки, че разговорът с по-високопоставени хора вероятно беше единственият начин да изтъргувам свободата на Мат и Рис. Дори ако не можех да осигуря моята собствена.

— Как разбра? — попитах аз, докато вървях в крак с него.

Той крачеше до мен надолу по коридора, докато минавахме покрай други килии като нашата. Не чух почти нищо и не видях други таласъми да стоят отпред на стража, но се запитах колко ли още затворници имаше тук.

— Какво да съм разбрал?

— Че… нали се сещаш, че се опитвам да ти въздействам — казах аз. — Щом не проработи, как разбра?

— Защото си много силна — повтори Локи, посочвайки главата си. — Това е като статично електричество и почувствах, че се опитваш да проникнеш в ума ми. — Той сви рамене. — Ти също би го почувствала, ако някой го опита върху теб. Но не съм сигурен, че ще се получи нещо.

— Значи това не работи върху трил или витра ? — попитах аз, макар да се съмнявах, че ще получа прям отговор. Чудех се защо изобщо ми казваше каквото и да е било.

— Напротив, работи. И ако го правеше правилно, аз нямаше да почувствам изобщо нищо — обясни Локи. – Но ние сме по-трудни за контрол от манксовете . Ако подходиш непохватно, докато се ровиш в главите ни, ние го усещаме.

Стигнахме до една вита стълба, която Локи преодоля с няколко скока, без да си направи труда да ме изчака. Той видимо не се страхуваше, че мога да избягам и като че ли споделяше повече информация с мен, отколкото беше необходимо. Доколкото можех аз да преценя, Локи беше ужасен пазач и правомощията на Лъдлоу трябваше да бъдат по-големи от неговите.

Той мина през масивната врата в края на стълбите и двамата се озовахме в огромна зала. Не просто в някакво преддверие, а истински голям салон със сводести тавани. Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво с червени нишки, а подът беше застлан с пищен червен килим.

Всичко наоколо напомняше за разкоша на двореца във Фьоренинг, но тоновете тук бяха по-дълбоки и по-плътни и създаваха впечатлението за по-голямо великолепие.

— Наистина е красиво — казах аз, без да крия изненадата и възхищението в гласа си.

— Разбира се, че е красиво. Това е домът на краля. — Локи ме погледна, недоумявайки защо съм толкова смаяна. — Ти нещо друго ли очакваше?

— Не знам. След престоя си в тъмницата, смятах, че ще видя нещо по-злокобно и недодялано. — Свих рамене. — Там долу нямаше дори електричество.

— Това е само за драматичен ефект. — Локи направи широк жест с ръка. — Все пак е тъмница. — Той тръгна по някакъв коридор, украсен по същия начин като вестибюла, и аз го последвах.

— Какво би станало, ако се опитам да избягам? — попитах.

Не виждах никой друг наблизо. Ако се окажеше, че съм по-бърза от Локи, може би щях да успея да се измъкна. Не че знаех къде да отида и така нямаше да мога да освободя Мат и Рис.

— Щях да те спра — отвърна той просто.

— По същия начин както го направи Кира ли? — В този момент усетих в ребрата си остра болка, която като че ли ми напомни за нараняването, които ми бяха причинили.

— Не. — За миг по лицето му премина някаква мрачна сянка, но той бързо я прогони и ми се усмихна. — Просто ще те притисна до себе си и ще те държа там, докато припаднеш.

— Звучи романтично, когато го казваш по този начин. — Сбърчих нос, спомняйки си как ме беше накарал да припадна, взирайки се в очите ми. Не беше болезнено, но не беше и особено приятно.

— Така е, като се замисля.

— И малко откачено — казах аз, но в отговор той само сви рамене. — Защо ме отвлече и ме доведе тук?

— Боя се, че имаш твърде много въпроси към мен, принцесо — отвърна той с умора в гласа. — По-добре е да си ги запазиш за Сара. Тя е тази, която има отговорите.

През останалото време вървяхме, без да си кажем нищо повече. Първо по коридора, после по едно стълбище, застлано с пътека от червен плюш, и след това по друг коридор, преди да се спрем пред красиво осветена двойна дървена врата. Върху нея бяха изрязани пълзящи растения, феи и тролове, описващи фантастична сцена в духа на Ханс Кристиан Андерсен.