Аманда Хокинг - Разкъсана

— Добре, дай да погледна. — Локи тръгна към мен с широки, решителни крачки.

Таласъмът остана до вратата, за да я пази от Мат и Рис, но те бяха твърде погълнати от мен, за да мислят за бягство.

Локи приклекна до мен, оглеждайки ме с нещо, което можеше да мине за загриженост. Болката беше твърде силна, за да почувствам истинска уплаха, но не бях убедена, че бих се страхувала от него и при други обстоятелства. Физически той беше много по-силен от мен и притежаваше способността да изключва съзнанието ми, може би дори нещо повече от това. Но някак си знаех, че ще ми помогне.

— Къде боли? — попита Локи.

Когато отворих уста, вместо да заговоря, от гърлото ми се надигна мъчителна кашлица. Затворих очи и се опитах да я овладея. Закашлях се толкова силно, че от очите ми потекоха сълзи, но усетих и нещо влажно. Отворих очи, за да видя, че краката ми и тези на Локи са опръскани от нещо яркочервено. Кашлях кръв и не можех да се спра.

— Лъдлоу! — извика Локи към таласъма. — Доведи Сара! Веднага!

Локи стоеше наведен пред мен, задържайки Мат. Мат очевидно искаше да ме прегърне, но Локи отказваше да му позволи това, защото се опасяваше, че може да ми причини някакво разкъсване. Мат крещеше като обезумял, а Локи продължаваше да настоява, че всичко ще бъде наред.

Малко по-късно някаква жена влезе в стаята. Дългата й, почти черна коса беше хваната на опашка и тя коленичи до мен, отмествайки Локи настрани. Очите й бяха почти толкова тъмни, колкото тези на Фин и аз открих в това нещо утешително.

— Името ми е Сара и ще ти помогна. — Тя притисна корема ми силно с ръка и аз леко трепнах.

Заболя ме толкова много, че ми се искаше да изкрещя, но след това болката утихна. Почувствах по тялото ми да пробягват иглички като от изтръпване и ми трябваше малко време да си спомня кога бях изпитвала подобно усещане и преди.

— Ти си лечителка — измънках аз, леко изненадана, че ми помага. Болката в гърдите и стомаха ми изчезна, след което тя постави ръката си върху лицето ми, заемайки се с посиненото ми око.

— Боли ли те някъде другаде? — попита Сара, без да обръща внимание на думите ми. Тя изглеждаше изтощена, временен страничен ефект от онова, което бе направила с мен, но иначе беше невероятно красива.

— Не мисля. — Цялото ми тяло беше като наранено, но болката отслабваше.

— Кира доста се е поувлякла — каза Сара по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Сега вече добре ли си?

— Да — кимнах в отговор.

— Чудесно. — Сара се изправи и се обърна към Локи. — Трябва по-добре да контролираш следотърсачите си.

— Те не са мои . — Локи скръсти ръце пред гърдите си. — Ако имаш проблем с това как си вършат работата, говори със съпруга си.

— Сигурна съм, че мъжът ми няма да бъде доволен от начина, по който е било подходено в тази ситуация. — Сара го погледна строго, но той не отвърна на погледа й.

— Аз ти направих услуга — отговори Локи с равен глас. — Ако не бях там, щеше да е по-зле.

— Няма да водя този разговор сега. — Тя погледна към мен и след това излезе от стаята.

— Това ли е всичко? — попита Локи, щом вратата се затвори.

— Ни най-малко. — Мат седеше до мен, но се изправи на крака. — Какво искате от нас? Не можете просто да ни държите тук!

— Ще приема това като да. — Локи ми се усмихна безизразно и тръгна към вратата.

Мат се втурна подире му, но закъсня. Вратата се затръшна под носа му и той заудря по нея с юмруци. Чу се силно изщракване на резета и Мат се облегна отпуснато на вратата.

— Какво става тук? — извика той и се обърна към мен. — Как стана така, че вече не умираш?

— Предпочиташ да умирам ли? — Дръпнах ръкава на пуловера си и избърсах кръвта от лицето си. — Можем да се обърнем към Кира да си довърши работата.

— Не ставай смешна. — Мат потърка челото си. — Искам да знам какво става. Имам чувството, че съм попаднал в някакъв лош сън.

— Усещането за това става все по-реално — казах аз и се обърнах към Рис. — Какъв, по дяволите, беше този таласъм, който влезе тук? Това истински трол ли беше?

— Не знам. — Рис поклати глава, изглеждайки толкова смутен, колкото бях и аз. — Никога не съм виждал такова създание, но по принцип всички полагат огромни усилия манксовете да не знаят нищо.

— Не знаех, че има истински тролове. — Сбърчих чело, опитвайки се да си спомня какво ми беше разказвал Фин за троловете. — Мислех, че те са само мит.

— Наистина ли? — попита Мат. — След всичко, което се случи? Значи ти просто си решаваш и избираш в кои митове да вярваш и в кои не?