Аманда Хокинг - Разкъсана

— Страхотно. — Трябваше да излъжа през стиснати зъби, защото в действителност едва успявах да си поема дъх. Съдейки по силната остра болка в областта на диафрагмата, предполагах, че имам счупено ребро, но не исках да тревожа Мат. — Какво става? Къде сме?

— Надявах се, че ти можеш да хвърлиш някаква светлина върху това — отвърна Мат.

— Аз вече му казах, но той отказва да ми повярва — отбеляза Рис.

— Кажи ми тогава на мен? — рекох аз и Мат изсумтя.

— Не съм съвсем сигурен. — Рис поклати глава. — Дворец на витра . Мисля, че може да е в Колорадо.

— И аз така си помислих — отбелязах с въздишка. – Разпознах витрийците, които нападнаха къщата. Кира и преди ми е била по петите.

— Какво? — Очите на Мат бяха широко отворени и невярващи. — Тези хора са ви преследвали и преди?

— Да, точно затова трябваше да замина. — Затворих очи, защото усилието да ги държа отворени ми причиняваше твърде силна болка. И целият свят като че ли искаше да пропадне под мен.

— Нали ти казах — обърна се Рис към Мат. — Аз не лъжа за такива неща. След онова, което се случи, си мислех, че ще проявиш малко повече доверие към мен.

— Рис не лъже — казах аз, трепвайки. Ставаше ми все по-трудно да дишам и трябваше да си поемам дъх едва-едва, което ме правеше още по-замаяна. — Той знае повече от мен за всички тези неща. Аз не живях там много дълго.

— И защо тези витра те преследват? — попита Мат. — Защо си им нужна?

Поклатих глава, защото не бях готова да понеса болката, която щеше да ми причини говоренето.

— Не знам — отговори Рис вместо мен. — Никога преди не съм виждал да преследват някого по този начин. Но пък от друга страна, тя е първата принцеса, която срещам и идването й беше предсказано преди известно време.

Искаше ми се да науча какво точно е било предсказано. Всички ми загатваха неопределено, че съм щяла да бъда могъща един ден, което ми звучеше доста невероятно, съдейки по това как се чувствах сега. Не можех почти да говоря от болка и бях заключена в тъмница.

И не само че не бях успяла да спася самата себе си, но бях повлякла със себе си и Рис и Мат.

— Уенди, добре ли си? — попита Мат.

— Да — излъгах аз.

— Видът ти обаче не го подсказва — отбеляза Рис.

— Не ти е останал никакъв цвят на лицето и едва дишаш — каза Мат и го чух да става на крака до мен. — Трябва ти доктор или нещо такова.

— Какво правиш? — попита Рис.

Отворих очи, за да видя какво си е наумил Мат. Планът му беше прост и очевиден — той тръгна към заключената врата и започна да блъска с юмруци по нея.

— Помощ! Чува ли някой? Уенди се нуждае от доктор! — крещеше Мат.

— Защо смяташ, че биха искали да й помогнат? — попита Рис, изричайки на глас собствените ми мисли. Кира специално се беше постарала да ме нарани, когато бях в ръцете й.

— Те все пак не я убиха, което означава, че не им е нужна мъртва. — Мат спря да удря по вратата, колкото да отговори на Рис и след това продължи да тропа и да крещи.

Тупурдията и виковете отекваха в помещението, карайки ме да се чувствам ужасно. Главата ми пулсираше твърде силно и тъкмо се канех да кажа на Мат да престане, когато вратата се отвори.

Това беше идеалният момент Мат и Рис да предприемат контраатака, но те не го направиха. Вместо това и двамата просто отстъпиха назад.

Витриецът, който ме беше накарал да изгубя съзнание, пристъпи в стаята и аз смътно си спомних, че Кира го беше нарекла Локи. Рошавата му коса беше твърде светла за витриец, почти руса.

Придружаваше го някакъв трол, досущ като истински трол. Много нисък и подобен на таласъм. Чертите му бяха човешки, но кожата му беше слизеста и кафеникава. Носеше шапка и изпод нея се подаваха кичури пепелява коса. Стигаше едва до хълбока на Локи, но обстоятелството, че беше истински трол, го правеше някак много по-застрашителен.

Рис и Мат едновременно зяпнаха при появата на този зъл дух и същото вероятно щях да сторя и аз, ако можех да си държа главата изправена.

— Казваш, че момичето се нуждае от доктор? — попита Локи, спирайки погледа си на мен. Изучаваше ме със същото леко любопитство, както преди.

— Кира ли направи това? — попита таласъмът и гласът му се оказа неочаквано дълбок за такова дребно създание. Той погледна към Локи в очакване на потвърждение, поклащайки глава при вида на пораженията, които ми бяха нанесени. — Трябва да бъде държана на каишка.

— Струва ми се, че тя не може да диша — каза Мат. Чертите на лицето му бяха изопнати от напрежение. Сигурна бях, че състоянието ми беше единствената причина да не се нахвърли върху Локи. Ако ги наранеше, те нямаше да могат да ми помогнат.