Аманда Хокинг: Разкъсана

Истината е, че Рис не беше съгласен. Той искаше да се запознае с Мат, но за нищо на света не би ме изложил на опасност и категорично беше отказал да ми позволи да напусна пределите на Фьоренинг.

За лош късмет на Рис аз имам психокинетични способности. Щом погледна някого и си помисля какво искам да направи, той го прави, независимо дали иска или не.

Точно така му внуших да избягаме и сега трябваше да кажа нещо, преди той да се досети какво съм направила.

— Витра изгубиха много следотърсачи в този сблъсък — отбелязах аз. — И едва ли скоро ще предприемат нова атака. Освен това съм сигурна, че са уморени от опитите си да ме заловят.

— Това е много малко вероятно. — Фин присви очи, вглеждайки се в смутеното лице на Рис, и след това отмести мрачния си поглед към мен. Беше разбрал как съм убедила Рис да тръгнем. — Уенди, изобщо ли не те е грижа за твоята безопасност?

— Вероятно ме е грижа повече, отколкото теб. — Скръстих здраво ръце пред гърдите си. — Ти се готвеше да потеглиш на друга мисия. Ако бях отложила заминаването си с още един ден, изобщо нямаше да знаеш, че съм заминала.

— Нима целта ти е била да привлечеш вниманието ми? — каза рязко той. Очите му горяха. Никога не бях го виждала да ми говори толкова гневно. — Не знам колко пъти трябва да ти го обясня! Ти си принцеса! Аз не означавам нищо! И трябва да ме забравиш!

— Какво става там? — Беше Мат, който викаше от площадката на стълбите. Беше ни чул да се препираме. И ако влезеше и завареше Фин в стаята ми, щеше да стане много, много лошо.

— Аз ще… му отвлека вниманието. — Рис ме погледна, за да се увери, че съм съгласна. Кимнах с глава. Той се спусна към вратата и веднага започна да разказва на Мат колко прекрасна е къщата, след което гласовете им заглъхнаха надолу по стълбите.

Подпъхнах няколко къдрици зад ушите си, отказвайки да погледна към Фин. Трудно ми беше да повярвам, че последния път, когато бях с него, той ме целуваше толкова страстно, че едва успявах да си поема дъх. Спомних си как брадата му драскаше бузите ми и начина, по който устните му се притискаха към моите.

Изведнъж се изпълних с ненавист към него заради този спомен, включително и заради това, че единственото, за което можех да мисля в този момент, беше колко много искам да го целуна отново.

— Уенди, тук си в опасност — настоя Фин тихо.

— Няма да тръгна с теб.

— Не можеш да останеш тук. Няма да ти позволя.

— Няма да ми позволиш? — присмях му се аз. — Аз съм принцеса, да не си забравил? Кой си ти, че да ми позволяваш да правя каквото и да било? Дори не си вече мой следотърсач. Ти си просто някой, който се прокрадва тайно и плаши хората.

Думите ми прозвучаха доста по-грубо, отколкото ми се искаше, но Фин и без това като че ли оставаше недостъпен за хапливите ми забележки. Просто се взираше в мен спокойно и невъзмутимо.

— Знаех, че ще те намеря по-бързо от всеки друг. Ако не искаш да дойдеш с мен, добре — каза. — Скоро ще пристигне друг следотърсач и ще можеш да тръгнеш с него. А аз просто ще чакам тук до идването му, за да гарантирам сигурността ти.

— Изобщо не става дума за теб, Фин — срязах го аз. Той беше много по-важен за мен, отколкото някога щях да призная пред него, но въпросът наистина не се свеждаше до това кой ще ме върне във Фьоренинг. Просто там всичко ми беше ненавистно — майка ми, титлата ми, домът ми. Каква принцеса изобщо бях аз. — Няма да тръгна с когото и да било!

Фин остана дълго загледан в мен, опитвайки се да разбере причината за поведението ми. С големи усилия успях да прикрия смущението си. Очите му проблеснаха мрачно за миг и след това лицето му доби студен израз.

— Това заради мансклига ли е? — попита той, говорейки за Рис. — Мисля, че ти казах да стоиш далече от него.

Мансклиг бяха човешките деца, разменяни с тези на Трил. Те бяха на самото дъно на йерархията на Трил и ако една принцеса бъдеше заловена да се среща с такъв, и двамата ги прокуждаха завинаги. Не че ме беше грижа за това, но ако изобщо имах някакви чувства към Рис, те бяха чисто платонични.

— Това няма нищо общо с Рис. Просто реших, че той би искал да види семейството си. — Свих рамене. — И че тук ще му е по-хубаво, отколкото в онзи глупав дворец на Елора.

— Добре. Той може да остане тук. — Фин кимна. — Очевидно около Мат и Рис всичко е наред. И сега ти можеш да се върнеш у дома.

— Онова там не е моят дом. Моят дом е тук! — И аз махнах с ръка към стаята. — Няма да се върна, Фин.

— Тук не си в безопасност. — Той пристъпи напред, знаейки добре какво въздействие имаше самото му присъствие върху мен. Заговори тихо, гледайки ме право в очите: — Видя какво направиха витра във Фьоренинг. Те изпратиха цяла армия за теб, Уенди. — После сложи ръцете си върху раменете ми. Дланите му бяха силни и топли. — Те няма да се спрат, докато не те заловят.