Аманда Хокинг - Въздигната

Сара, кралицата на Витра, беше моята мащеха, но навремето тя е била сгодена за Локи. Била е десет години по-голяма от него и това бил династичен годеж, който бил разтрогнат, когато той станал на девет. Двамата никога не били влюбени един в друг и Сара винаги гледала на Локи като на по-малък брат, когото трябва да защитава в случай на необходимост.

— Той лично ли ти причини това? — попитах тихо.

— Кое? — Локи вдигна глава, при което златистите му очи срещнаха моите.

На брадичката си имаше белег и бях сигурна, че по-рано него го нямаше там. Кожата му на това място беше безупречно гладка и съвършена — не че белегът накърняваше по някакъв начин неговата привлекателност.

— Това. — Докоснах резката върху лицето му. — Той ли ти причини това?

— Да — отговори той глухо.

— Как? — Преместих ръката си върху друг белег на слепоочието му. — Как го направи?

— Понякога ме удряше. — Локи задържа погледа си върху мен, позволявайки ми да проследя с пръсти белезите върху лицето му. — Или ме риташе. Но обикновено използваше котка.

— Искаш да кажеш истинска котка? — Аз го погледнах ужасена и той се усмихна.

— Не, става дума за така наречената котка с девет опашки — обясни Локи. — Това е нещо като камшик, но вместо един има девет края. И нанася по-големи поражения от обикновения.

— Локи! — Отпуснах ръката си, напълно потресена. — Нима е способен на такова нещо? Защо не си тръгна? Отвърна ли му?

— Това нямаше да ми помогне особено и си тръгнах веднага щом можах. Ето защо сега съм тук.

— Той те е държал като затворник?

— Бях заключен в тъмница. — Локи се размърда неспокойно и се извърна леко настрани. — Принцесо, радвам се да те видя, но наистина предпочитам да не говорим повече за това.

— Ти искаш да ти дам убежище — рекох. — Трябва да знам защо.

— Защо? — Локи се засмя мрачно. — Защо според теб, принцесо?

— Не знам!

— Заради теб. — Той се вгледа в мен и на лицето му се изписа странна крива усмивка. — Защото не те отведох обратно.

— Но… — Аз сбърчих чело. — Ти поиска да се върнеш при витра . Ние се договорихме с краля за освобождаването ти.

— Да, но той продължаваше да смята, че ти ще промениш решението си. — Локи прокара пръсти през косата си и леко се поизправи. — Но ти не го направи. Аз бях виновен за това, че допуснах да избягаш и след това не те върнах обратно. — Той прехапа устни и поклати глава. — Кралят е твърдо решен да си те прибере, принцесо.

— Значи, той те е изтезавал? — Гласът ми потрепери, но се опитах да го скрия. — Заради мен?

— Принцесо — въздъхна Локи и се приближи към мен. После нежно, почти предпазливо обгърна рамото ми с ръка. — Ти нямаш вина за онова, което се случи.

— Може би. Но може би това нямаше да стане, ако бях избягала с теб.

— Ти все още можеш да го направиш.

— Не, не мога — поклатих аз глава. — Имам толкова много неща, които ме свързват с Трил. Не мога просто да зарежа всичко. Но ти можеш да останеш тук. Ще ти дам убежище.

— Хм, знаех си — подсмихна се Локи. — Ще ти липсвам твърде много, ако си тръгна.

— Едва ли — отвърнах.

— Едва ли? — На лицето му се разля самодоволна усмивка.

Ръката му се беше плъзнала надолу и сега беше върху кръста ми. Беше толкова близо до мен, че дори усещах досега на силното му тяло. Знаех, че трябваше да се отдръпна и че няма оправдание за прекалената ни близост, но не го сторих.

— Би ли го направила? — попита Локи тихо.

— Какво?

— Би ли избягала с мен, ако нямаше всички тези отговорности в двореца и така нататък?

— Не знам — отговорих аз.

— Мисля, че би го направила.

— Разбира се, че това ще си помислиш. — Извърнах глава, но не се отдръпнах. — Откъде взе тази пижама, между другото? Ти дойде тук без нищо.

— Няма да ти кажа.

— Защо? — попитах, поглеждайки го строго.

— Защото, ако го направя, ще разваля цялата магия на момента — рече Локи. — Не можем ли просто да поседим тук и да се гледаме с копнеж, докато ми позволиш да те целуна?

— Не — отсякох и най-накрая понечих да се отдръпна. — Не и ако не ми кажеш…

— Тове — смотолеви Локи бързо, опитвайки се да ме задържи. Той беше много по-силен от мен, но ми позволи да го отблъсна.

— Разбира се. — Аз се изправих. — Това е точно в стила на моя годеник. Той винаги мисли за другите хора.

— Това е просто пижама! — настоя Локи, сякаш това променяше нещата. — Той несъмнено е много мило момче, но това няма значение.

— Защо да няма значение? — попитах.

— Защото не го обичаш.