Аманда Хокинг - Въздигната

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дънкан. Както обикновено, той ме беше последвал до стаята на Тове.

— Да, защо не. — Тове сви рамене.

Дънкан влезе и започна да вади дрехите на Тове от едно чекмедже. Аз останах на мястото си, кипейки от негодувание заради това, колко неловко беше всичко между нас. Когато тренирахме или разговаряхме за политика, нещата между мен и Тове бяха наред. Ние почти винаги мислехме еднакво и разговаряхме открито за всичко, свързано с двореца или работата.

Но когато станеше дума за сватбата или взаимоотношенията ни, никой от нас не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да тренираме днес? — попитах Тове.

— Да, с удоволствие. — В гласа му прозвуча облекчение.

Работата с мен му помагаше много. Дворецът беше пълен с хора и Тове чувстваше техните мисли и емоции, които пораждаха силен статичен шум в ума му. Тренировките го заглушаваха, правеха го по-концентриран и го караха да изглежда като нормален човек.

— Навън? — предложих аз.

— Да — кимна Тове.

— Но навън е много студено — оплака се Дънкан.

— Защо не останеш тук? — предложих. — Можеш да опаковаш част от нещата на Тове. — Дънкан изглеждаше разколебан и затова продължих: — Аз ще бъда с Тове. Двамата с него можем да се оправим.

— Добре — съгласи се Дънкан малко неохотно. — Но ще бъда тук, ако имате нужда от мен.

Двамата с Тове тръгнахме към тайната градина зад двореца. Тя всъщност не беше тайна, но създаваше такова впечатление, тъй като беше скрита зад дърветата и една стена. Макар през последните няколко дни над областта да бе вилняла силна снежна буря, градината беше спокойна и притихнала. Тя беше омагьосана. Всички цветя цъфтяха въпреки снега и проблясваха като диаманти под тънкия скреж. Малкият водопад, който падаше от отвесната скала, трябваше да е замръзнал, но все още течеше и ромолеше.

Над пътеката беше навял сняг. Тове просто протегна ръката си и снегът се отдръпна настрани, разделен като водите на библейското Червено море. Той се спря под клоните на овощно дърво със замръзнали листа и сини цветове.

— Какво ще правим днес? — попита Тове.

— Не знам — отвърнах аз. — На теб какво ти се прави?

— Какво ще кажеш за един бой със снежни топки? — каза той с дяволита усмивка.

Използвайки само ума си, Тове хвърли четири топки по мен. Аз протегнах ръце, отблъсквайки ги с моята телекинеза, и те се разбиха във въздуха, образувайки малки облачета от сняг. Сега беше мой ред да го обстрелвам, но той спря снежните ми топки със същата лекота като мен.

Тове отвърна на удара, този път запращайки още повече топки и макар да възпрях повечето от тях, една премина през защитата ми и ме удари по крака. Побягнах назад и се скрих зад едно дърво, за да подготвя контраатаката си.

Двамата с Тове се дебнехме един друг, замеряйки се със сняг, и двубоят ставаше все по-ожесточен. Всичко изглеждаше като игра и беше забавно, но имаше и нещо друго. Спирането на голям брой снежни топки ми помогна да се науча да парирам голям брой едновременни атаки от различни посоки. Опитвах се да отвръщам на огъня, преди още да съм спряла топките му, което също беше полезна тактика.

Това бяха две съвършено различни задачи, при това много трудни за овладяване. От известно време работех върху тях, но все още без успех. В интерес на истината, тази техника не беше по силите дори и на Тове, но той по принцип смяташе, че това е неосъществимо. Умът ми трябваше да задържи нещо и едновременно с това да хвърли някакъв предмет, което той бе в състояние да направи, но не можеше да започва и да спира нещо по едно и също време.

Когато и двамата бяхме вече доста премръзнали и изтощени, аз се строполих в снега. Днес бях облякла панталон и пуловер, защото знаех, че ще тренираме, но усилието както винаги ме караше цялата да се обливам в пот и затова се чувствах приятно в снега.

— Значи, сключваме временно примирие? — попита Тове, дишайки тежко до мен в снега.

— Да, примирие — отвърнах аз и се засмях.

Ние и двамата лежахме на земята с широко разперени ръце, сякаш се канехме да правим снежни ангели. Задъхани, се взирахме в облаците, които се движеха високо над нас.

— Ако бракът ни бъде такъв, няма да е толкова зле, нали? — попита Тове съвсем искрено.

— Не, няма да е толкова зле — съгласих се аз. — Нямам нищо против боевете със снежни топки.

— Неспокойна ли си? — попита той.

— Малко. — Извърнах глава към него, притискайки бузата си в снега. — А ти?

— Да. — Той сбърчи чело, гледайки замислено към небето. — Мисля, че най-много ме е страх от целувката. Това ще бъде първият ни път, и то пред толкова много хора.