Аманда Хокинг - Въздигната

— Но държа на него — заявих аз, при което Локи сви рамене. — И не си въобразявай, че обичам теб.

— Може би не — съгласи се той. — Но ще ме обикнеш.

— Така ли мислиш? — вдигнах вежди.

— Помни ми думите, принцесо — рече Локи. — Един ден ти ще бъдеш лудо влюбена в мен.

— Добре — Засмях се, защото не знаех как иначе да реагирам. — Но вече трябва да вървя. Щом съм ти дала убежище, трябва и официално да го постановя и да накарам всички да се съгласят, че това не е самоубийствено решение.

— Благодаря ти.

— Няма защо — казах, отваряйки вратата.

— Струваше си — изтърси Локи неочаквано.

— Кое? — Обърнах се към него.

— Всичко, през което преминах — рече той. — Заради теб. Струваше си.

Моят иначе спокоен рожден ден се превърна във френетично събрание заради това, че бях дала убежище на Локи. Повечето хора смятаха, че съм полудяла и че Локи трябва да бъде доведен на разпит. Беше свикано съвещание, на което Томас му зададе многобройни въпроси и Локи отговори по същия начин, както бе отговорил и на мен.

Всъщност не беше и нужно да им обяснява надълго и нашироко какво е станало, след като вдигна ризата си и им показа белезите си. След това те го пуснаха да се върне в стаята си.

Имах шанса да се насладя на един хубав, тих обяд с Уила и Мат и това все пак беше нещо. Леля ми Маги се обади и известно време разговарях с нея по телефона. Тя искаше да дойде да ме види, но аз направих каквото можех, за да я спра. Все още не бях й обяснила каква съм в действителност, но на този етап на нея й беше достатъчно да знае, че съм в безопасност и съм с Мат.

Първоначално ми се искаше да я поканя за Коледните празници и тогава смятах да й разкажа всичко. Но след това витра започнаха да преследват подменените и реших, че може да тръгнат след нея, за да се доберат до мен, и отново отложих срещата ни.

Нямаше как да й обясня какво става около мен по телефона и затова горях от нетърпение нещата да се успокоят и Маги отново да заеме мястото си в моя живот. Тя ми липсваше толкова много.

След вечеря се прибрах в стаята си и гледах глупави филми от осемдесетте години с Дънкан. Той трябваше да стои по шестнайсет часа на ден с мен, след което поемаше нощната стража. Исках да уча и да се възползвам от предложението на Тове да ме обучава на трилски , но Дънкан не ми позволяваше. Той настояваше, че трябва да изключа ума си и да почивам.

Дънкан заспа в стаята ми, което не беше необичайно. Никой не възразяваше, тъй като той беше мой телохранител и трябваше да бъде с мен. След неделя обаче това вероятно вече нямаше да бъде възможно, което малко ме натъжаваше. Аз спах просната на леглото, а Дънкан се беше свил на канапето, наметнат с тънко одеяло.

— Днес е четвъртък — казах, когато се събудих. Бях все още в леглото, взирайки се в тавана.

— Да, така е. — Дънкан се прозя и се протегна.

— Останаха само два дни до сватбата ми.

— Знам. — Той стана и дръпна транспарантите, откривайки цяла стена от светлина в стаята ми. — Какво ще правиш днес?

— Трябва да запълня времето си с нещо. — Надигнах се в леглото и присвих очи под силната светлина. — И не искам да слушам, че трябва да почивам и да релаксирам. По-добре да правя нещо. Затова смятам днес да потренирам с Тове.

— Поне ще бъдеш с годеника си — отвърна Дънкан, свивайки рамене.

Всеки път, когато си спомнех за сватбата, усещах пристъп на гадене. Ако мислех прекалено много за това, той се засилваше. Имах чувството, че никога през живота си не съм била толкова уплашена.

Изкъпах се, закусих набързо и след това тръгнах към стаята на Тове, за да го попитам дали би искал да поработим малко заедно. Вече бях овладяла способностите си в голяма степен, но не исках да ги изгубя и затова тренирах всеки път, когато можех.

Тове се беше преместил в двореца, за да подсили сигурността му, след като витра бяха успели да ме отвлекат. Той беше много по-силен от всички стражи тук, а може би беше по-силен дори и от мен. Стаята му беше надолу по коридора и вратата беше отворена, когато се спрях пред нея.

На пода се търкаляха няколко кашона, повечето от тях празни, но един беше пълен с книги. Една книга беше хвърлена на леглото му, а самият Тове тъкмо прибираше няколко чифта джинси.

— Отиваш ли някъде? — попитах, облягайки се на рамката на вратата.

— Не, просто се подготвям за преместването. — Той посочи надолу към покоите на Елора — нашата нова стая. — В събота.

— О — казах аз. — Да, разбира се.