Аманда Хокинг - Въздигната

— Разбира се.

Аз седях на канапето и се смеех заедно с всички на безуспешните опити на играчите, но сега станах и тръгнах към масата, където ме очакваше Уила. Тортата стоеше върху ярката покривка до малка купчина от подаръци. И аз, и Рис изрично бяхме помолили да няма такива, но тъй или иначе, подаръците бяха тук.

— Извинявай — рече Уила. — Не трябваше да те викам точно сега, когато е толкова весело, но исках да поговорим.

— Не, няма проблем — свих аз рамене.

— Брат ти направи тортата. — Уила се усмихна някак виновно, докато разрязваше бялата глазура. — Той твърдеше, че това е твоята любима торта.

Мат може би беше много добър готвач, но в този случай се лъжеше. Не обичах почти никаква храна, особено преработената, но през годините той полагаше големи усилия да ме храни и затова се налагаше да се преструвам, че харесвам разни неща, каквито в действителност не понасях. Тортата за рождения ми ден беше едно от тях.

— Не е толкова лоша — рекох, макар да беше точно такава. Или поне за мен, Уила и останалите трилове.

— Искам да знаеш, че не съм казала на Мат за Локи. — Уила понижи глас, докато слагаше внимателно парчетата торта върху малки картонени чинийки. — Това само би го разтревожило.

— Благодаря ти — казах и погледнах към Мат, който се заливаше от смях на нелепите физиономии, които Тове правеше. — Предполагам, че рано или късно, ще трябва да му кажа.

— Смяташ ли, че Локи ще се задържи тук? — попита Уила. Тя имаше малко глазура върху пръста си, близна я и се намръщи.

— Да, така мисля — кимнах аз.

— Е, забрави за това поне сега — каза бързо тя. — Днес е последният ден, в който можеш да бъдеш дете.

Опитах се да прогоня от ума си всичките си страхове и тревоги за Локи и кралството. И когато накрая успях да се отпусна, прекарах наистина страхотно с приятелите ми.

Сънищата ми бяха изпълнени със страховити зимни бури. Снегът навяваше толкова силно, че не виждах нищо. Вятърът бе толкова студен, че замръзвах до кости. Но трябваше да продължа. Трябваше да премина през бурите.

Дънкан ме събуди малко след девет сутринта. Обикновено ставах в шест или седем, за да се подготвя за деня, в зависимост от това, кога беше първата ми среща. Но понеже имах рожден ден, си позволих да се поуспя, което беше приятно, макар и странно.

Всъщност той изобщо нямаше да ме събуди, ако Елора не беше пожелала да закусва с мен заради рождения ми ден. Не че имах нещо против да стана. Спането до късно ме караше да се чувствам изненадващо отпусната.

Нямах никаква представа как ще мине този ден. Толкова отдавна не бях имала делник, свободен от всякакви планове. Или работех по разни въпроси, свързани с правителството, или помагах на Аурора в подготовката на сватбата, или прекарвах времето си с Уила и Мат.

Елора ме прие в стаята си, както обикновено. Състоянието й непрекъснато се влошаваше и още отпреди Коледа тя бе на легло. Аурора на няколко пъти се беше опитвала да я лекува, но това само отлагаше неизбежното.

Докато вървях към спалнята на Елора в Южното крило, минах покрай стаята на Локи. Вратата му беше затворена и пред нея на пост стоеше Томас. Той кимна веднъж, когато ме видя, и затова предположих, че всичко е наред.

Спалнята на Елора беше огромна. Двойните врати, които водеха до нея, бяха от пода до тавана и изглеждаха почти два етажа високи. Самата стая можеше да побере две като моята и то при положение, че моята стая не беше никак малка. Още по-голям простор й придаваше една изцяло стъклена стена, въпреки че майка ми държеше транспарантите спуснати през повечето време, предпочитайки приглушената светлина на нощната си лампа.

За да запълни пространството, тя имаше няколко шкафа, писалище, най-голямото легло, което някога бях виждала, а също така канапе, два стола и масичка за кафе. Днес за случая беше подготвила малка кухненска маса с два стола, сложена близо до прозореца и отрупана с плодове, йогурт и овесена каша — моите любими неща.

При последните ми няколко посещения намирах Елора в леглото, но днес тя седеше на масата. Дългата й коса някога беше гарвановочерна, но сега беше сребристобяла. Тъмните й очи бяха покрити от перде, а порцелановата й кожа беше набръчкана. Елора беше все още елегантна и красива и предполагах, че винаги ще бъде такава, но бе остаряла толкова много.

Наливаше си чай, когато влязох, и вниманието ми беше привлечено от плавните вълни на копринения й пеньоар зад нея.