Аманда Хокинг - Въздигната

— Плачеш ли, принцесо? — попита Локи и отвори очи.

— Не, не плача. — Наистина не плачех, макар очите ми да бяха влажни.

— Не плачи. — Той се опита да се надигне, но трепна от болка и аз сложих нежно длан върху гърдите му, за да го задържа.

— Трябва да почиваш — казах аз.

— Ще се оправя. — Той сложи ръката си върху моята и аз не я отдръпнах. — Рано или късно.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — попитах аз. — Защо се нуждаеш от убежище?

— Спомняш ли си, когато бяхме в градината? — каза Локи.

Разбира се, че помнех. Той се беше покатерил по стената и ми предложи да избягам с него. Отказах му, но преди да се разделим, Локи си открадна една целувка от мен, при това много хубава целувка. Страните ми пламнаха леко при спомена, което го накара да се усмихне още по-широко.

— Виждам, че си спомняш — ухили се той.

— Какво общо има това? — заядох се аз.

— Точно това няма нищо общо — отвърна Локи, говорейки за целувката. — Искам да кажа спомняш ли си, когато ти казах, че кралят ме ненавижда. Това е самата истина, принцесо. — Очите му помръкнаха за кратко.

— Кралят на Витра ли ти причини това? — попитах аз и стомахът ми се сви. — Имаш предвид Орен? Моят баща?

— Не се тревожи за това сега — рече Локи, опитвайки се да успокои гнева ми. — Ще се оправя.

— Защо? — казах. — Защо кралят те мрази? Защо ти причини това?

— Принцесо, моля те. — Той затвори очи. — Изтощен съм. Едва се добрах дотук. Може ли да продължим този разговор, когато се чувствам малко по-добре? Да речем, след месец или два?

— Локи — въздъхнах аз, макар той да имаше право. — Почивай сега. Но ще говорим още утре. Става ли?

— Както желаеш, принцесо — отстъпи той, вече унасяйки се в сън.

Останах до него още няколко минути с ръка върху гърдите му, така че да чувствам ударите на сърцето му. Когато се уверих, че е заспал, издърпах ръката си изпод неговата и станах.

Излизайки в коридора, обгърнах раменете си с ръце. Не можех да се отърся от непоносимото чувство за вина, сякаш в някаква степен бях отговорна за онова, което се беше случило с Локи. Бях разговаряла с Орен само веднъж и нямах никаква власт над него. Защо тогава се обвинявах за това, че Локи бе малтретиран по толкова жесток начин.

Не беше минало много време, когато Дънкан и Томас се появиха. Исках колкото може по-малко хора да научат за идването на Локи, но имах доверие на Томас. Не само заради това, че беше началник на стражата или баща на Фин. Той бе имал незаконна връзка с Елора и затова смятах, че е добър в пазенето на тайни.

— Там ли е витрийският маркиз? — попита Томас, поглеждайки към стаята, в която спеше Локи.

— Да, но той е преживял нещо ужасно — отвърнах, разтривайки ръцете си, сякаш бях скована от студ. — Сега спи.

— Дънкан ми каза, че е поискал убежище. — Томас сведе поглед към мен. — Ще му го дадете ли?

— Не съм сигурна — отговорих аз. — Не беше в състояние да говори дълго. Но аз ще му позволя да остане за известно време, поне докато се оправи и успеем да проведем нормален разговор.

— Какво очаквате от нас във връзка с това? — попита Томас.

— Не можем да кажем на Елора. Не и сега — отвърнах аз.

Последния път, когато Локи беше тук, той бе държан като пленник. Ние нямаме истински затвори и затова Елора бе принудена да използва телекинеза, за да го задържи, но това толкова много я изтощи, че едва не я уби. Всъщност тя изобщо не можа да се възстанови след усилието и не би имала сили да го повтори отново.

Освен това не смятах, че Локи е способен да направи нещо лошо. Не и в състоянието, в което се намираше. Той беше дошъл при нас по собствена воля, поради което не беше нужно да го държим затворен.

— Трябва през цялото време пред вратата му да има охрана, просто за всеки случай — наредих аз. — Не мисля, че представлява някаква заплаха, но няма да поемам никакви рискове с витра .

— Аз мога да застана на пост, но по-късно някой трябва да ме смени — каза Томас.

— Мога да го направя аз — предложи Дънкан.

— Не. — Томас поклати глава. — Ти ще бъдеш с принцесата.

— Имаш ли хора, на които можеш да се довериш? — попитах.

Повечето от стражите бяха бърборковци и когато един от тях чуеше нещо, скоро след това го научаваха всички. Но от друга страна, техният брой бе силно намалял, защото повечето от тях бяха изпратени да пазят подменените.

— Имам един-двама — кимна Томас.

— Добре — казах аз. — Погрижи се те да не кажат на никого за това, докато измисля какво да правя по-нататък. Ясно ли е?