Аманда Хокинг - Въздигната

— Не знам — поклатих глава. — Зависи какво ще ми каже. — Погледнах към Тове. — Защо? Мислиш ли, че трябва да го направя?

— И аз не знам — каза той накрая. — Но ще подкрепя всяко твое решение.

— Благодаря ти — отвърнах, макар и да не бях очаквала друго от него. — Ще се опиташ ли да намериш доктор, който да се погрижи за него?

— Не искаш ли да повикам майка ми? — попита Тове. Майка му беше лечителка, което означаваше, че може да лекува всякакво нараняване просто слагайки ръка върху болното място.

— Не. Тя никога не би се съгласила да лекува един витра . Освен това не искам да знае, че Локи е тук. Все още не — добавих. — Трябва ми истински доктор. В града има доктор манкс , нали?

— Да — кимна Тове. — Ще го доведа. — Той почти беше излязъл, но се спря на вратата. — Нали няма да имаш проблем с него?

— Не, разбира се — усмихнах се аз.

Тове кимна и ме остави сама с Локи. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля какво да правя. Локи лежеше по гръб и светлата му коса падаше на вълни над челото му. По някакъв начин беше още по-привлекателен заспал, отколкото буден.

Изобщо не беше помръднал, откакто го бяха донесли тук, въпреки че Дънкан на няколко пъти без малко не го изтърва. Локи винаги се обличаше добре и макар дрехите му да подсказваха, че някога са били хубави, сега от тях бяха останали само дрипи.

Седнах до него на края на леглото и докоснах една дупка в ризата му. Кожата под нея беше потъмняла и отекла. Започнах внимателно да повдигам дрехата му и когато Локи не помръдна, продължих.

Чувствах се странно, сякаш правя нещо извратено, събличайки го, но исках да се уверя, че няма по-тежки контузии. Ако имаше някакви сериозни наранявания, като например стърчащи през кожата ребра, щях да повикам Аурора и да я накарам да го излекува със или без нейното съгласие. Нямаше да допусна Локи да умре заради това, че тя беше предубедена.

Когато вдигнах ризата над главата му, най-накрая можах да го огледам добре и дъхът ми секна. При други обстоятелства той сигурно би изглеждал великолепно, но не това ме шокира. Цялото му тяло беше покрито със синини, а отстрани имаше дълги тънки резки.

Те продължаваха надолу и когато го повдигнах, видях, че гърбът му също е осеян с тях. Белезите лъкатушеха и се пресичаха по тялото му, някои от тях бяха по-стари, но повечето бяха скорошни и кървави.

Сълзи опариха очите ми и сложих ръка върху устата си. Не бях виждала Локи без риза преди, но той имаше белези дори и по ръцете, каквито по-рано със сигурност нямаше. Всичко това се беше случило след последната ни среща.

Нещата бяха по-лоши и заради това, че Локи имаше витрийска кръв. Физически той беше невероятно силен и именно заради това ударите по вратата накараха целия вестибюл да потрепери. Това също означаваше, че има силни възстановителни способности. За да изглежда толкова ужасно, той несъмнено е бил подлаган на безмилостен побой, отново и отново, защото иначе би оздравял благодарение на витрийския си произход.

Грапав белег минаваше през гърдите му, сякаш някой го беше намушкал, и това ми напомни за моя белег върху корема ми. Моята приемна майка се беше опитала да ме убие, когато бях дете, но това като че ли се беше случило преди цял един живот.

Докоснах гърдите на Локи, прокарвайки пръсти по изпъкналата част на белега. Не знам защо направих това, но този досег ме накара да се почувствам като негова сродна душа.

— Просто нямаш търпение да ме съблечеш, нали, принцесо? — попита Локи уморено. Понечих да дръпна ръката си, но той я задържа, слагайки своята върху моята.

— Не… — запънах се аз, отказвайки да срещна погледа му. — Просто разглеждах раните ти.

— Сигурен съм, че е така. — Локи премести палеца си, почти галейки ръката ми, докато се натъкна на пръстена ми. — Какво е това? — Той понечи да се надигне и затова протегнах ръката си, показвайки му украсения с изумруд овал на пръста си. — Това сватбен пръстен ли е?

— Не, годежен. — Отпуснах дланта си върху леглото до него. — Все още не съм омъжена.

— Значи, не съм закъснял твърде много — усмихна се той и се намести в леглото си.

— Не си закъснял за какво? — попитах аз.

— Да те спра, разбира се. — Все така усмихнат, той затвори очи.

— Затова ли си тук? — казах аз, пропускайки да уточня колко близко беше сватбата ми.

— Казах ти защо съм тук — рече Локи.

— Какво се е случило с теб, Локи? — попитах аз почти задавена от мъка, когато си помислих през какво ли е преминал, за да получи всички тези белези и следи.