Аманда Хокинг - Въздигната

— Достатъчно делови разговори. — Уила ме хвана под ръка, приготвяйки се да ме изведе от залата. — Принцесата ще се върне на работа в понеделник и тогава ще може да подпише всичко каквото е необходимо.

— Уила, това ще отнеме само секунда — казах аз, но тя ме изгледа и затова се наложи да се усмихна на Бейн виновно. — Подписването на тези документи ще бъде първото нещо, с което ще се заема в понеделник сутринта.

Тове тръгна с нас по коридора и макар вече да бяхме напуснали заседанието, Уила продължаваше да ме държи под ръка. Дънкан остана на известно разстояние зад нас, когато стигнахме Южното крило. Бяха ми повтаряли безброй пъти, че не мога да се държа с него като с равен по време на делови срещи или когато наблизо има официални лица.

— Принцесо? — каза Джос, подтичвайки след мен с папка, от която падаха документи. — Искате ли да ви запиша среща за понеделник с маркиз Бейн за подписването на договорите?

— Да, много добре — казах аз и забавих малко крачка, обръщайки се към нея. — Благодаря ти, Джос.

— Имате среща в десет сутринта с маркиза на Ослина. — Джос запрелиства страниците с предстоящите ми срещи, при което литна още един лист. Дънкан го улови, преди да падне на земята, и й го подаде. — Благодаря. Извинявай. И така, принцесо, кога искате да се видите с маркиз Бейн — преди или след тази среща?

— Тя тъкмо ще се е върнала от сватбата си — намеси се Уила. — От само себе си се разбира, че сутринта ще й е нужно малко свободно време. Планирай срещата за следобед.

Погледнах Тове, който вървеше до мен, но лицето му беше безизразно. След като ми направи предложение, той почти не беше отварял дума за предстоящата ни сватба. Майка му и Уила изцяло бяха взели приготовленията в ръцете си и така и не бях чула мнението му за избора на подходящи цветове и цветя. Всичко беше вече решено и по тази причина нямаше почти нищо за обсъждане.

— Какво ще кажете за два следобед? — попита Джос.

— Да, чудесно — отговорих аз. — Благодаря ти, Джос.

— Добре. — Джос се спря, записвайки бързо уговорения час в папката си.

— А сега считай, че я няма до понеделник — каза Уила на Джос през рамо. — Това означава пет пълни дни, през които никой не може да я търси, да разговаря с нея или да се среща с нея. Запомни това, Джос. Ако някой пита за принцесата, нея я няма.

— Да, разбира се, марксина Стром — усмихна се Джос. — Желая ви хубаво прекарване на рождения ви ден, принцесо, и да бъдете много щастлива в брака си!

— Не мога да повярвам, че си такава работохоличка — въздъхна Уила, когато се отдалечихме. — Когато станеш кралица, предполагам, че вече изобщо няма да те виждам.

— Извинявай — казах аз. — Опитах се да се измъкна по-рано от заседанието, но нещата напоследък започват да излизат от контрол.

— Тази Лаурент направо ме влудява — рече Тове, намръщвайки се при мисълта за марксината. — Когато станеш кралица, трябва да я изпратиш в изгнание.

— Когато стана кралица, ти ще бъдеш крал — изтъкнах аз. — Ще можеш сам да я изпратиш в изгнание.

— Е, добре — ухили се Дънкан насреща ни, — почакайте само да видите какво сме ви намислили за довечера. Ще бъде толкова забавно, че няма да ви е грижа нито за Лаурент, нито за когото и да било друг.

За щастие, тъй като се омъжвах до няколко дни, обичайният бал по случай рождения ден на принцесата нямаше да се състои. Елора се беше договорила с Аурора сватбата да се състои веднага след като навърша осемнайсет. Рожденият ден беше в сряда, а сватбата в събота, поради което не оставаше време за пищно трилско тържество.

Уила все пак настоя да бъде устроен малък празник, въпреки че не желаех такъв. Имайки предвид всичко, което се случваше във Фьоренинг, това ми изглеждаше почти като светотатство. Витра бяха сключили мир с нас, заявявайки, че няма да ни нападат, преди да стана кралица. Тогава обаче ние изобщо не подозирахме за езиковата уловка, която ни бяха подготвили. Те нямаше да нападат нас, тоест онези, които живеехме във Фьоренинг, но според тях примирието по никакъв начин не се отнасяше за останалите представители на нашата общност.

Витра бяха започнали да преследват подменените — онези, които все още живееха при човешките приемни семейства. Те вече бяха отвлекли няколко от тях и след като разбрахме това, изпратихме най-добрите си следотърсачи да приберат децата ни, които бяха над шестнайсет. Що се отнася до по-малките, те трябваше само да ги пазят и да ги държат под око. Невъзможно беше да ги върнат при нас, защото веднага щеше да бъде разпространен общонационален сигнал за отвличане на дете. Точно по същата причина и витра избягваха да посягат на тях.