Аманда Хокинг - Въздигната

— Да, Ваше Височество — потвърди Томас. Винаги се чувствах странно, когато хората се обръщаха към мен с тази титла.

— Благодаря ти — казах.

Тове пристигна малко след това с доктора манкс . Останах да чакам пред стаята, докато той преглеждаше Локи. Самият Локи не обясни почти нищо за причината за нараняванията си. Когато свършиха, докторът заключи, че Локи не страда от нищо сериозно, и му даде лекарство за болката.

— Хайде — рече Тове, след като докторът си тръгна. — Той почива сега. Не можеш да направиш нищо повече за него. Защо не се посветиш вече на рождения си ден?

— Ще ви съобщя, ако около него настъпи някаква промяна — обеща Томас.

— Благодаря — кимнах и тръгнах с Тове и Дънкан надолу по коридора към стаята ми.

Не ми беше до парти, още преди Локи да заблъска по вратата на двореца, а сега ентусиазмът ми беше дори и още по-малък. Но трябваше поне да положа някакво усилие да изглеждам щастлива, за да не нараня чувствата на Уила и Мат. Те доста се бяха потрудили за това и се налагаше да изиграя ролята на лъчезарната рожденичка заради тях.

— Докторът смята, че той ще се оправи — отбеляза Дънкан, виждайки угриженото ми изражение.

— Знам — отвърнах аз.

— Защо се тревожиш толкова много за него все пак? — попита Дънкан. — Знам, че вие двамата сте приятели или нещо такова, но не разбирам. Той е витра и вече веднъж те отвлече.

— Не се тревожа — прекъснах го аз с пресилена усмивка. — Просто се вълнувам заради партито.

Дънкан ме насочи към всекидневната на горния етаж. Навремето тя бе служила като детска стая на Рис, но по-късно беше станала просто стая за прекарване на свободното време. На тавана имаше рисунки на облаци и разни детски неща, а към стените бяха прикрепени къси бели лавици, на които все още стояха някои от детските му играчки.

Когато отворих вратата, бях бомбардирана с гирлянди и балони. На стената в дъното беше окачен транспарант, на който с огромни златни букви пишеше „Честит рожден ден“.

— Честит рожден ден! — извика Уила, още преди да съм влязла.

— Честит рожден ден! — отекнаха Рис и Рианон в един глас.

— Благодаря ви, приятели — казах, бутвайки един пълен с хелий балон от лицето си, така че да мога да вляза. — Но сигурно знаете, че рожденият ми ден е чак утре?

— Разбира се, че знам — отвърна Мат с леко изтънял от вдишването на хелий глас. В ръцете си държеше спаднал балон, който беше източникът на хелия, и сега го хвърли настрани, тръгвайки към мен. — Аз бях там, когато се роди, помниш ли?

Той се усмихваше, но после се сконфузи, когато осъзна какво беше казал. Рис и аз бяхме разменени същия този ден. Мат всъщност беше присъствал на раждането на Рис, не на моето.

— Е, добре, тъй или иначе, аз бях там, когато те докараха от болницата — каза Мат и ме прегърна. — Честит рожден ден!

— Благодаря ти — рекох, отвръщайки на прегръдката му.

— Аз също знам добре кога е рожденият ти ден — каза Рис, тръгвайки към нас. — Честит рожден ден!

— Честит рожден ден и на теб — усмихнах се аз. — Какво е чувството да си на осемнайсет години?

— Почти същото, като да си на седемнайсет — засмя се Рис. — Ти чувстваш ли се по-голяма?

— Всъщност не — признах.

— О, хайде стига — рече Мат. — Ти порасна толкова много през последните шест месеца. Чак не мога да те позная вече.

— Все още съм си същата, Мат — казах, размърдвайки се неловко на мястото си.

Знаех, че съм се променила. Дори физически не бях същата. Носех косата си по-често разпусната, защото най-накрая успях да се преборя с къдриците си след цял живот боричкане с тях. Тъй като сега управлявах кралство, трябваше да нося тъмни рокли през цялото време. Налагаше се да изглеждам като принцеса.

— Това е хубаво нещо, Уенди — усмихна ми се Мат.

— Престани. — Махнах с ръка. — Край на сериозните приказки. Това би трябвало да е парти.

— Парти! — извика Рис и наду една от онези картонени свирки, каквито използваха на Нова година.

Веднъж след като тържеството започна, аз наистина се забавлявах. Партито беше много по-добър вариант, защото на един бал повечето от присъстващите тук нямаше да могат да дойдат. Мат дори не трябваше да живее в двореца, а Рис и Рианон бяха манксове и нямаше да бъдат допуснати на бала. Дънкан би получил разрешение да присъства, но по-скоро като телохранител и тогава нямаше да може да се смее и да се мотае наоколо, както правеше сега.

— Уенди, защо не ми помогнеш да нарежем тортата? — предложи Уила, докато Тове даваше някакви насочващи нишки в играта на отгатване, която течеше. Дънкан бе опитал почти всичко под слънцето, но без успех.