Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Въздъхнах, извадих мачетето от ножницата и чух зад мен няколко ахвания. Острието беше голямо, но бях установила, че за да обезглавиш пиле с една ръка, ти трябва дълго, наточено острие. Взирах се в лявата си ръка и се опитвах да открия място, което няма превръзка.

Допрях върха на острието до средния си пръст (символиката не ми убягна) и натиснах.

Поддържах го прекалено остро, за да рискувам и да го плъзна навътре по пръста. Би било неприятно да ми трябват шевове, само защото съм се порязала прекалено дълбоко.

Раната не ме заболя веднага, което означаваше, че вероятно съм се порязала по-дълбоко, отколкото възнамерявах. Вдигнах ръка, така че лунната светлина падна върху нея и видях първия тъмен изблик на кръв. В мига, в който го видях, раната ме заболя. Защо всичко започваше да боли по-силно, когато човек осъзнаеше, че кърви?

Започнах да обхождам кръга като държах върха на острието насочен надолу, а кървящият ми пръст беше успоредно на земята, така че по нея да падат по-ряко капки кръв.

Всъщност никога не съм усещала мачетето да дълбае кръга от магия в земята или в мен, докато не престанах да убивам животни. Вероятно винаги е било като молив от стомана, който очертава кръга ми, но никога не съм успявала да го усетя през по-силния прилив от смъртта. Чувствах всяка паднала капка кръв, усещах сякаш земята жадува за нея, като дъжд по време на суша, но земята изпи не влагата, а силата. Разбрах кога съм обиколила целия кръг около надгробния камък, защото в мига, в който докоснах мястото, от което започнах, кръгът се затвори с прилив, който може да накара кожата ми да настръхне и косата ми да се изправи.

Обърнах се с лице към надгробната плоча, усещах кръга около мен като невидимо трептене във въздуха. Отидох до надгробния камък, който се намираше в далечния край на кръга.

Потропах по камъка с мачетето.

- Гордън Бенингтън, със стомана те призовавам от гроба. - Върнах се обратно към другия край на кръга, до долната част на гроба. - Чуй ме, Гордън Бенингтън, чуй и се подчини. Със стомана, кръв и сила, ти нареждам да се въздигнеш от гроба. Стани от твоя гроб и ходй между нас.

Земята се завъртя като бурна вода и просто изплю тялото нагоре. Във филмите зомбитата винаги изпълзяват от гробовете с протегнати ръце, сякаш земята се опитва да ги задържи, но през повечето време земята дава без проблем и зомбитат просто се издигат отгоре, като нещо, което се носи по повърхността на течност. Този път не пречеха цветя, нямаше нищо друго, върху което тялото да се препъне, когато зомбито седна и се огледа.

Бях забелязала, че когато не убивам животни, зомбитата ми не изглеждат толкова добре.

Ако имах пиле, можех да накарам Гордън Бенингтън да изглежда като снимката във вестника. Но само с моята кръв, той приличаше на това, което беше -съживен труп.

Не беше ужасен, виждала съм много по-зле, но вдовицата му изпищя -дълго и високо, и започна да плаче. Имаше повече от една причина, поради която исках г-жа Бенингтън да си остане вкъщи.

Хубавият син костюм прикриваше раната в гърдите, която беше убила

Гордън

Бенингтън.

Но човек пак можеше да види, че е мъртъв. Личеше си по странния цвят на кожата му. По начина, по който тя беше започнала да хлътва в костите на лицето му.

Очите му оставаха прекалено кръгли, прекалено големи, прекалено оголени, така че се въртяха в орбитите си, като едва се държаха от подобна на восък плът. Русата му коса бе като разпокъсана и изглеждаше сякаш е пораснала. Но това беше илюзия, причинена от хлътването на кожата на тялото му. Косата и ноктите не растяха след смъртта, въпреки разпространеното мнение.

Имаше още една нещо, което трябваше да извърша, за да помогна на

Гордън

Бенингтън да говори. В „Одисея" се говори за кръвно жертвоприношение, за да може Одисей получи съвет от духа на мъртвия гадател. Много стара истина е, че мъртвите копнеят за кръв. Минах през вече твърдата земя и коленичих до обърканото и съсухрено лице. Не можех да придърпам полата си надолу защото с едната си ръка държах мачетето, а другата кървеше. Всички успяха да разгледат продължително бедрата ми, но това всъщност беше без значение, защото щях да извърша неща, които ме притесняваха наймного след като приключих с жертвоприношенията на домашни птици.

Протегнах ръка към лицето на Гордън Бенингтън.

- Пий, Гордън, пий от кръвта ми и говорй с нас.

Тези кръгли, въртящи се очи се втренчиха в мен, след което хлътналият му нос улови миризмата на кръв и той сграбчи ръката ми с двете си ръце и сведе уста към раната.