Лоръл Хамилтън - Небесносини грехове

Хвърлих поглед зад мен към съдията. Той кимна.

- Да, г-н Бенингтън, ще ги получат.

Той се усмихна, или поне се опита.

- Благодаря, в такъв случай съм готов. - Погледна жена си, която продължаваше да седи на колене върху тревата до гроба му. - Радвам се, че успях да се сбогувам.

Тя клатеше глава, отново и отново, а по лицето й се стичаха сълзи.

- Аз също, Горди, аз също. Ще ми липсваш.

- И ти ще ми липсваш, моя малка вещице.

При тези думи тя избухна в плач. Скри лице в ръцете си. Ако един от адвокатите не я беше уловил, щеше да падне в гроба.

„Моя малка вещице" не ми звучеше като израз на любов, но това доказваше, че Гордън Бенингтън наистина е познавал жена си. Освен това, вероятно доказваше и че наистина ще й липсва до края на живота й. Пред лицето на такава болка можех да й простя няколко гневни избухвания.

Стиснах раната на пръста си и добре че имаше още малко кръв. Някои нощи се налага да отварям наново раната или да правя нова, за да върна зомбито. Допрях кървава си ръка до челото му и оставих малък, тъмен отпечатък.

- С кръв те обвързвам с гроба ти, Гордън Бенингтън. - Внимателно го докоснах с острието на мачетето. - Със стомана те обвързвам с гроба ти. - Прехвърлих мачетето в лявата си ръка и взех отворения съд със сол, който бях оставила извън кръга.

Поръсих

Гордън

Бенингтън със солта и това прозвуча сякаш валеше суграшица. - Със сол те обвързвам с гроба ти, Гордън Бенингтън. Върви си и не се вдигай повече.

С докосването на солта, погледът му загуби бдителността си и когато се отпусна в земята вече беше празен. Пръстта го погълна, сякаш някакъв голям звяр бе разгърнал козината си и той просто изчезна, потънал обратно в гроба си. Трупът на Гордън

Бенингтън се беше върнал там, където принадлежеше и вече нищо не отличаваше този гроб от някой друг. Нямаше дори стръкче трева, което да не си е на мястото.

Магия.

Все още ми оставаше да обходя кръга обратно и да го разваля. При нормални обстоятелства за тази част нямам публика. Зомбито се е върнало в гроба си, всички са си тръгнали. Но Конрой от застраховки „Фиделис" спореше със съдията, който заплашваше да го призове за неуважение към съда. И г-жа Бенингтън още не беше във форма, за да може да ходи.

Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха шоуто. Лейтенант Никълс ме погледна и поклати глава с усмивка. Той се приближи към мен когато развалих кръга и започнах да почиствам новата си рана с антисептични кърпички.

Той снижи глас, така че истински скърбящата вдовица да не го чуе.

- Никой не може да ми плати достатъчно, че да позволя на това нещо да смуче кръвта ми.

Свих леко рамене, като държах марлята върху пръста си, така че да спра кървенето.

- Ще останеш изненадан колко плащат хората за такава работа.

- Не е достатъчно - каза той, а в ръката му вече имаше незапалена цигара. Понечих да отговоря остро, но усетих присъствие на вампир, като хладина по кожата ми.

Там някъде в тъмнината някой чакаше. Имаше порив на вятъра, но тази вечер нямаше вятър. Погледнах нагоре, но никой друг не го направи, защото хората никога не гледат нагоре, никога не очакват смъртта да се стовари върху тях от небето.

- Не стреляйте, той е приятел. - Разполагах само със секунди, в които да го изрека, преди

Ашър да се появи при нас, много близо до мен, дългата му коса се вееше зад него, а обутият му в ботуш крак докосна земята. Беше принуден да направи една стъпка почти тичешком, заради инерцията от полета му, което го премести до мен.

Обърнах се и застанах пред тялото му. Беше прекалено висок, за да мога да го прикрия целия, но се опитах да направя всичко възможно, като ни преместя, така че ако някой стреля по него, да рискува да уцели мен. Всички полицаи, всички телохранители бяха извадили оръжие, и всяко дуло бе насочено към Ашър и към мен.

Взирах се в полукръга от оръжия и се опитвах да държа всички под око, но се провалях, защото бяха прекалено много. Държах ръцете встрани от тялото си, с разперени пръсти - универсалния знак за „безвредна съм". Не исках някой да реши, че посягам към собственото си оръжие, защото това нямаше да е добре.

- Той е приятел - казах с леко висок глас, но иначе спокоен.

- Чий приятел? - попита Никълс.

- Мой - отвърнах.

- Е, но не е мой - възрази един от униформените.

- Той не представлява заплаха - настоях, като притиснах тялото си достатъчно назад, за да усетя Ашър в една дълга линия до мен.

Той каза нещо на френски и всички хванаха оръжията си малко по-силно.