Рик Риърдън - Изчезналият герой

Но такива мисли щяха да го подлудят. Той си имаше работа.

Остави се на инстинктите си — просто управляваше хеликоптера. Ако се замислеше прекалено много върху приключението или какво го очаква след него, щеше да се паникьоса. Номерът бе да не мислиш — просто да свършиш това, което трябва.

— Остава около половин час — каза той на приятелите си, макар да не знаеше откъде точно го знае. — Ако искате да си починете, сега е моментът.

Джейсън се сви на задната седалка на хеликоптера и заспа почти веднага. Пайпър и Лио останаха будни.

След няколко минути на конфузна тишина Лио каза:

— Баща ти ще се оправи, нали знаеш. Никой не би посмял да се изправи срещу него, не и докато лудият козел се навърта наоколо.

Пайпър го погледна и Лио бе смаян от това колко се бе променила. Не само физически. Присъствието й бе по-силно. Беше повече… тук. В училище „Уилдърнес“ се беше крила през целия срок. Седеше все на задните чинове в класната стая, на задните седалки в автобуса, в ъгъла на столовата. Далеч от шумните деца, невидима. Но сега нямаше как да я пропуснеш и нямаше значение с какво е облечена. Просто трябваше да я погледнеш.

— Татко — каза тя замислено — да, знам. Но си мислех за Джейсън. Притеснявам се за него.

Лио кимна. Колкото повече приближаваха тъмните облаци, толкова по-разтревожен ставаше и самият Лио.

— Започва да си спомня. Това го притеснява.

— Но какво ще стане… ако той е друг човек?

Лио също бе мислил върху това. Ако мъглата можеше да промени спомените им, дали самата личност на Джейсън не бе илюзия? Ами ако приятелят им не бе техен приятел и пътуваха към прокълнато имение, обричаше на смърт героите? Какво щеше да стане, ако цялата памет на Джейсън се върнеше в разгара на битката?

— Не — реши накрая Лио, — след всичко, което преживяхме? Не мисля. Ние сме отбор. Джейсън ще се справи.

Пайпър приглади синята си рокля, която бе разкъсана и обгорена от битката им под връх Диабло.

— Надявам се да си прав. Нуждая се от него… — Тя прочисти гърлото си. — Имам предвид, че трябва да му имам доверие.

— Знам — каза Лио. След като бе видяла как баща й се пречупва, Лио разбираше, че Пайпър нямаше да понесе да изгуби и Джейсън. Току-що бе видяла как Тристан Маклийн, нейният готин баща звезда, почти полудява. Самият Лио едва го бе понесъл, но за Пайпър… Лио дори не можеше да си представи какво е изпитала тя. Предположи, че и тя самата се чувства несигурна в себе си. Ами ако слабостта бе наследствена, вероятно се чудеше тя. Дали нямаше да се пречупи като баща си?

— Хей, не се безпокой — каза й Лио. — Пайпър, ти си най-силното и красиво момиче, което съм виждал. Можеш да бъдеш сигурна в себе си. А и в мен.

Хеликоптерът се наклони, след като попадна във въздушна яма и Лио едва не припадна. Изруга и оправи курса на вертолета.

Пайпър се изсмя нервно.

— И в теб, а?

— О, я стига — отвърна той, но й се ухили. За миг се почувства все едно си почива, сякаш просто си бъбри с приятел.

А после попаднаха в буреносните облаци.

Първоначално Лио помисли, че по предното стъкло се удрят камъни, но после осъзна, че това е суграшица. По краищата на стъклото се бе образувал скреж, а по стъклото бе полепнала киша, която замъгляваше образа.

— Ледена виелица? — надвика Пайпър двигателя и вятъра. — Толкова ли е студено в Сонома?

Лио не бе сигурен защо, но нещо в бурята изглеждаше разумно, злонамерено, като че ли тя ги нападаше нарочно.

Джейсън бързо се събуди. Дойде при тях, опирайки се на седалките, за да запази равновесие.

— Сигурно приближаваме.

Лио бе твърде зает да се бори с управлението, за да отговори. Внезапно да лети с хеликоптера вече не му се струваше така лесно. Движенията му станаха тромави и в същото време резки. Цялата машина затрепери, брулена от ледения вятър. Хеликоптерът сигурно не бе подготвен за полет в студено време. Управлението спря да отговаря на командите и машината започна да губи височина.

Под тях земята изглеждаше като тъмна покривка от дървета и мъгла. Хребетът на някакъв хълм се издигаше пред тях и Лио дръпна силно ръчката за управлението. Хеликоптерът почти докосна върховете на дърветата.

— Там! — извика Джейсън.

Пред тях се разкри малка долина, в чийто център се очертаваше неясният силует на сграда. Лио насочи вертолета право натам. Навсякъде около тях проблясваха светлини, които му напомниха за лазерите на Мидас. Дървета се чупеха и избухваха в края на долината. В мъглата се движеха сенки. Виждаше се, че под тях се вихри битка.