Рик Риърдън - Изчезналият герой

Въздушният контрол не искаше да пусне хеликоптер, който не е в графика, на летището в Оукланд, не и докато Пайпър не се обади по радиото. Тогава се оказа, че всичко е наред.

Кацнаха на асфалта и всички загледаха Пайпър.

— Какво ще правим сега? — попита я Джейсън.

Почувства се неудобно. Не искаше тя да командва, но заради баща си трябваше да изглежда самоуверена. Нямаше план. Току-що си бе спомнила, че той бе долетял до Оукланд, което означаваше, че частният му самолет все още е тук. Но днес бе денят на слънцестоенето. Трябваше да спасят Хера. Нямаха представа къде да отидат и дори дали не е прекалено късно. А и как можеше да остави баща си в това състояние?

— Първо — каза тя, — трябва да отведа татко вкъщи. Съжалявам, момчета.

Лицата им помръкнаха.

— О — изпусна се Лио, — искам да кажа, естествено. Той има нужда от теб сега. Ще се справим сами.

— Пайпс, недей. — Баща й стоеше на прага на хеликоптера, наметнат със завивка около раменете. Препъна се.

— Имаш мисия. Приключение за довършване. Не мога да…

— Аз ще се погрижа за него — обади се тренер Хедж.

Пайпър го зяпна. Сатирът бе последният човек, от който очакваше подобно предложение.

— Ти? — попита тя.

— Ами, аз съм защитник — отговори Глийсън, — това ми е работата. Не битките.

Звучеше малко тъжен и Пайпър разбра, че може би не трябваше да разказва как е припаднал по време на последната им битка. Може би и той бе чувствителен като баща й — по свой си начин.

После Хедж се изправи и стисна зъби.

— Разбира се, аз съм много добър и в битките — добави той и ги погледна, сякаш ги предизвикваше да възразят.

— Така е — съгласи се Джейсън.

— Ужасяващ си — потвърди Лио.

Треньорът изръмжа.

— Но работата си е работа. Аз съм защитник и мога да свърша това. Татко ти е в сигурни ръце, Пайпър. Трябва да извършиш своя подвиг.

— Но — очите на Пайпър започнаха да парят, сякаш отново бе при горския пожар, — тате…

Той протегна ръце и тя го прегърна. Изглеждаше крехък. Трепереше толкова силно, че тя се уплаши.

— Да им дадем една минута — каза Джейсън и отведоха жената пилот на няколко метра настрана.

— Не мога да повярвам — каза баща й. — Аз те провалих.

— Не е така, татко!

— Нещата, които направиха, Пайпър, виденията, които ми показаха…

— Татко, слушай — тя извади стъкленицата от джоба си. — Афродита ми даде това. То е за теб. Ще изличи най-скорошните ти спомени. Нещата ще станат както преди, все едно нищо от това не се е случило.

Той я погледна, сякаш имаше нужда да си преведе думите й.

— Но ти си моята героиня. Ще забравя ли и това?

— Да — прошепна Пайпър, сетне направи гласа си успокояващ, — да, ще забравиш. Всичко ще е като… като преди.

Той затвори очи и си пое глътка въздух.

— Обичам те, Пайпър. Винаги съм те обичал. Аз… те отпращах, защото не исках да те изложа на онзи живот. Нито на начина, по който аз израснах — в бедност и безнадеждност, нито на холивудската лудост. Мислех, че те защитавам. — Той се засмя слабо. — Сякаш животът ти без мен щеше да е по-добър, по-безопасен.

Пайпър стисна ръката му. Беше чувала тези думи и преди, но не им вярваше. Мислеше, че той се оправдава с тях. Нали изглеждаше толкова уверен и жизнерадостен, сякаш животът му е песен. Как можеше да твърди, че трябва да я защитава от него? Но сега Пайпър разбра, че той наистина го е правил за нейно добро, опитвайки се да не й покаже колко уплашен и несигурен се чувства в действителност. Наистина се бе опитвал да я защити. А сега способността му да се справя с живота бе унищожена.

Тя му предложи стъкленицата.

— Вземи я. Може би някой ден ще бъдем готови да поговорим за това отново. Когато си готов…

— Когато съм готов — промърмори той. — Звучиш все едно аз съм този, който трябва да порасне. А трябваше аз да съм родителят.

Очите му блеснаха с малка отчаяна надежда.

— Обичам те, Пайпс.

— И аз те обичам, татко.

Той изпи розовата течност. Очите му се завъртяха в главата и той залитна напред. Пайпър го хвана, а приятелите и се затичаха да помогнат.

— Хванах го — каза Хедж. Сатирът залитна, но бе достатъчно силен, за да задържи Тристан Маклийн изправен. — Вече помолих нашата приятелка пилот да извика самолета. Той вече пристига. Домашен адрес?

Пайпър се канеше да му каже, когато й хрумна нещо. Тя провери джобовете на баща си и се оказа, че неговият смартфон е още вътре. Беше странно да намери нещо толкова обикновено след всичко, което бяха преживели, но се сети, че Енкелад не е имал причина да го вземе.