Рик Риърдън - Изчезналият герой

После застанаха заедно, изтощени и ужасени, а процепът се затвори като гневна паст. Земята спря да трепери.

Гея си бе отишла.

Засега.

А планината гореше. Пушекът се издигаше на десетки метри в небето. Джейсън забеляза хеликоптер — пожарникарски или може би на журналисти, — който се задаваше към тях.

Наоколо настъпи пълен хаос. Земеродните се бяха разпаднали на буци глина, оставяйки след себе си само каменните снаряди и отвратителните си препаски, но Джейсън допусна, че скоро ще се появят отново. Строителните машини бяха в руини. Земята бе почерняла и овъглена.

Тренер Хедж се раздвижи. Той се изправи със стон и потърка главата си. Яркожълтите му панталони бяха с цвета на горчица, смесена с кал.

Той премигна и се огледа наоколо.

— Аз ли направих това?

Преди Джейсън да може да отговори, Хедж вдигна тоягата си и се изправи, треперещ, на крака.

— Ха, искахте копито! На ви копито, бухтички! Кой е козата сега, а?

Той изтанцува кратък танц, като изрита няколко камъка и отправи нещо, което вероятно бе неприличен сатирски жест, към глината.

Лио се усмихна слабо, но Джейсън не можа да се сдържи и избухна в смях. Сигурно звучеше леко истерично, но бе толкова щастлив от това, че е жив, че не му пукаше.

Тогава един човек се появи около сечището. Тристан Маклийн приближи, залитайки. Очите му бяха изцъклени от шок, все едно бе минал покрай ядрена пустош.

— Пайпър? — извика той. Гласът му потрепери — Пайпър, какво…

Той не можа да довърши. Пайпър притича до него и го прегърна силно, но той сякаш не я познаваше.

Джейсън се бе чувствал по подобен начин онази сутрин в Големия каньон, когато се бе събудил безпаметен. Но господин Маклийн имаше противоположния проблем. Той имаше прекалено много спомени, прекалено дълбока травма, която умът му не можеше да понесе. Разпадаше се.

— Трябва да го отведем оттук — каза Джейсън.

— Добре, но как? — попита Лио. — Не е в състояние да ходи.

Джейсън погледна хеликоптера, който сега кръжеше над тях.

— Не може ли да направиш мегафон или нещо подобно? — попита той Лио. — А после Пайпър ще трябва да поговори.

Да вземат хеликоптера бе лесно, но да качат баща й в него — не толкова. Пайпър имаше нужда само от няколко думи, произнесени през набързо направения от Лио мегафон, за да убеди пилота да кацне в планината. Вертолетът, който отговаряше за безопасността на парка, бе достатъчно голям, за да служи за медицински и спасителни операции, и когато Пайпър каза на симпатичната дама, която го пилотираше, че ще е чудесна идея да отлетят до летището в Оукланд, тя бързо се съгласи.

— Не — промърмори баща й, докато го вдигаха от земята, — Пайпър, какво стана? Видях чудовища… отвратителни чудовища…

Имаше нужда от помощта и на Лио, и на Джейсън, за да го задържи на крака, докато тренер Хедж събираше припасите им. За щастие Хедж бе вдигнал панталоните си и бе обул обувките си, така че на Пайпър не й се наложи да обяснява за копитата.

Сърцето й обаче се късаше от вида на баща й. Бяха го пречупили. Плачеше като малко момче. Той не знаеше какво точно му е направил гигантът и как чудовищата са смазали духа му, но момичето не мислеше, че баща му ще остане с разсъдъка си, ако открие.

— Всичко ще е наред, татко — каза тя с най-мекия възможен глас. Не искаше да очарова собствения си баща, но това изглеждаше единственият начин да му помогне.

— Тези хора са мои приятели. Ще ти помогнем. Вече си в безопасност.

Той премигна и погледна към перките на хеликоптера.

— Остриета. Те имаха машина с ужасно много остриета и имаха по шест ръце.

Когато стигнаха вратата на вертолета, жената пилот дойде да помогне.

— Какво му е? — попита тя.

— Вдишал е дим — отговори бързо Джейсън — и е изтощен от жегата.

— Не трябва ли да го отведем в болница? — попита жената.

— Всичко е наред — каза Пайпър. — По-добре до летището.

— По-добре до летището — съгласи се веднага жената. Сетне се намръщи, сякаш несигурна защо е сменила мнението си, — но това не е ли Тристан Маклийн, филмовата звезда?

— Не — каза Пайпър, — само прилича на него. Забрави.

— Да — отвърна жената, — само прилича на него. Аз… — тя премигна объркана — забравих какво имам да казвам. Хайде да тръгваме.

Джейсън повдигна вежди към Пайпър, видимо впечатлен, но тя се чувстваше ужасно. Не искаше да изкривява съзнанието на хората, да ги убеждава в неща, които са неверни. Чувстваше се силна, но по грешен начин — като Дрю от лагера. Или Медея в магазина. А и как щеше да помогне на баща си? Не можеше да го убеди, че всичко е наред или че нищо не се е случило. Травмата бе прекалено дълбока.