Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Но предупреждавайки Радж Атън за опасността, той неволно бе помогнал за убийството на други хора.

Стъписан и уязвен, Габорн направи последен опит да го усмири. Но отказът на Радж Атън прокънтя над грохота на битките и тътена на гръмотевиците: „Но аз не съм те Избрал!“

Габорн не можеше да понесе вината си. Не можеше да позволи на Радж Атън, един от неговите Избрани, да избива мъже и жени. Отчаян, той не виждаше никакъв избор, освен да отвърне на удара.

Но при мисълта да се бие се побоя, че ще извърши кощунство. Земята му беше дала силата да Избира и да опази човечеството. Ако използваше силата си за всякаква друга цел, това можеше да предизвика наказанието на Земята.

Но ако унищожеше Радж Атън, щеше да опази хиляди други.

Почти видя в ума си положението: Радж Атън бе обкръжен от своите Непобедими. Те бяха видели как убива събратята им и в този момент се бяха напрегнали, готови за бой.

Мъжете бяха силни, несъмнено. Иначе Земята нямаше да му изпраща толкова настоятелен зов за опасността, надвиснала над Радж Атън.

Този път Габорн не предупреди Вълчия господар за надигащата се около него заплаха. Успя да надвие подтика да го предупреди, пребори се с него с огромно усилие. Беше болезнено.

И призова воините около Радж Атън. „Ударете сега!“

Радж Атън не чу предупреждение. Непобедимите около него се хвърлиха като един, тласнати от нечута команда.

Старият му приятел Чезуит, един от най-едрите и най-доверените му слуги, замахна и се опита да забие шипа на бойния си чук в шлема му.

Радж Атън се присви и едва избегна смъртта. Собственият му чук удари Чезуит по рамото, след това той измъкна дългата си кама.

Габорн усети заплахата, блеснала за миг около Непобедимите, на които бе заповядал да посекат Вълчия господар.

Но я почувства много смътно, сякаш земната сила в него беше току-що загасена свещ и сега единственото, което осветяваше стаята, бе искрицата, останала да тлее върху фитила.

Все пак беше му останала светлина — достатъчно светлина, за да знае, че още гори, но не повече.

Отчаян и ужасен, Габорн препусна към билото на хълма. Знаеше къде е Радж Атън. Дори в този момент трябваше да се пребори с подтика да го предупреди, че е в опасност.

Боят бе твърде бърз, за да може Габорн да види много от толкова далече, през ръждивата мъгла и калния дъжд. Мълния блесна над главата му и на нейната светлина той видя вихрещо се меле от мъжки тела.

Усети опасността за Непобедимите, предусети всеки удар миг преди да бъде нанесен. Трошаха се кости, мускули се сечаха дивашки. Кръв бликаше и мъжете крещяха в агония, преди да срещнат смъртта си.

Разбираше и усещаше, когато всеки Непобедим падаше и загиваше.

С тяхната смърт се откъсваше и нещо от самия Габорн. Беше го казал съвсем ясно на Моли Дринкъм: когато загинеше някой от неговите Избрани, нещо от него сякаш се изтръгваше с корен, като че ли част от него самия умираше с тях.

Сега го усещаше с цялата му жар, чувстваше се по-разкъсван от всякога. Защото с всеки убит Непобедим все по-остро усещаше, че губи от собствените си земни сили.

Толкова бързо следваше смъртта им: всяка смърт — като звън на камбана на върха на градската кула.

Но този звън не известяваше смъртта на няколко Непобедими. Той възвестяваше гибелта на надеждата за човечеството.

— Някога имаше тот на тази земя — беше го предупредила Земята в градината на Бинесман. — Някога имаше мътни… А в края на това тъмно време може и човечеството да се превърне само в спомен.

„Така ли ще загинат моите хора? — чудеше се Габорн. — Предадени от мен самия?“

Беше изпитал силите си неразумно, като някой много надарен стрелец, който опъва тетивата на лъка си дълго, за да види дали лъкът първо ще се прекърши, или тетивата ще се скъса.

Земята му беше дала власт, дарила го беше със сила.

Спаси, когото пожелаеш, беше му заявила тя — а сега Габорн се опитваше да убие човек, когото сам беше Избрал.

Беше нарушил волята на Земята.

Сега го лишаваха от тези сили и Габорн зяпна, широко отворил очи, зачакал мига, в който напълно щяха да изчезнат.

Мълния блесна над Карис и на нейната светлина Габорн видя кога дойде краят на битката на Непобедимите: само един мъж се измъкна от страшната сеч.

Габорн пришпори коня си и препусна с все сила. И извика на хората около себе си:

— Радж Атън идва! Бягайте!

Непобедимите връхлетяха срещу Радж Атън от осем различни посоки. Някои удряха ниско, други високо. Някои замахваха към лицето му, докато други се опитваха да се промъкнат зад гърба му. Налитаха с бойни чукове, с ками, с юмруци.