Дейвид Фарланд - Вълчето братство

— Не можеш да ме изгониш — отвърна Радж Атън, обърна глава и погледна към Карис, към собствените си войски.

В този момент нещо у Габорн се промени. Той се разсмя. И не с някакъв нервен кикот, а с дълбок и искрен смях, смях, извиращ от самата му душа, и Радж Атън се зачуди каква ли е причината за този смях. Съжали, че не може да види лицето на момчето.

— Знаеш ли — заговори му съвсем сърдечно Габорн. — Някога може би се страхувах от теб и от твоите Непобедими. Но току-що разбрах как мога да те победя, Радж Атън. Единственото, което трябва да направя, е да Избера твоите хора — мъж по мъж, жена по жена, дете по дете — и да ги направя свои!

Чародеят Бинесман се усмихна и също избухна в смях.

Радж Атън се сви, щом осъзна истината. Вече нямаше никаква армия в Карис. Усъмни се, че може да поведе дори и един човек срещу Габорн.

— Върни се при Карис, ако смееш — предложи му хладно Габорн. — Ти надви дванайсет Непобедими, но аз имам там стотици и хиляди следовници: твои хора. Ще се биеш ли с всички тях?

— Дай си ми силарите — настоя хладнокръвно Радж Атън; надяваше се, че с убедителната сила на своя Глас все пак ще може да постигне някаква отстъпка.

Но Габорн Вал Ордън изрева:

— Никакви сделки, мръсно вълчо пале! Предлагам ти дъх, нищо повече! Махни се, заповядвам ти за сетен път — или ще ти отнема и това!

Лицето на Радж Атън почервеня от гняв, сърцето му заблъска в гърдите.

И той изрева и нападна.

Десетина рицари стреляха. Той размаха ръце, опита се да отбие стрелите, но една се заби в раненото му коляно. Той стисна зъби да надмогне смразяващата болка, изцедила и последната енергия от сърцето му.

И тогава зелената жена полетя срещу него. Хвана го за ризницата и го надигна нагоре, ноктите й се забиха толкова силно, че парчета от бронята му се откъртиха като люспи.

Той посегна да я удари в гърлото с металната си ръкавица.

Силата на удара разтроши дясната му ръка, въпреки че изтласка също така зелената жена крачка назад. Тя като че ли остана изненадана, че изобщо са й посегнали — изненадана, но не и пострадала.

Изкрещя и надраска малка руна във въздуха, дясната й ръка като мълния се изви в сложен танц, от който погледът му се замъгли.

После го удари в гърдите. Ребрата му се пръснаха и се забиха в дробовете и сърцето. Радж Атън отхвърча и се превъртя във въздуха на десетина крачки, падна и остана да лежи за миг, задъхан, зяпнал във вечерното небе.

Чак сега забеляза, че облаците са започнали да се разпръскват, че ярките бели звезди пронизват небесата. Със своите хиляди дарове на зрение той можеше да види много повече звезди, отколкото някой прост човек, безкрайно много повече звезди, вихрещи се маси от светлина, зашеметяващи кръгове — всички много красиви.

Лежеше задавен в собствената си кръв и сърцето му биеше на пресекулки. Всяка фибра от гърдите му пареше, сякаш всеки отделен мускул беше разкъсан. Пот изби на челото му.

„Убиха ме — помисли той. — Убиха ме.“

Кръвта заби в ушите му, а зелената жена се хвърли към него и го сграбчи за гърлото, готова да изтръгне гръкляна му.

— Спри! — извика чародеят Бинесман.

Зелената жена го задържа. Тъмнозеленият й език се подаде навън, бавно заигра по горната й устна. В очите й се четеше безкраен копнеж.

— Кръв? — замоли се тя.

Бинесман подкара коня се към Радж Атън; няколко рицари го обкръжиха, с изпънати лъкове. За щастие, чародеят беше пуснал листа от вълчето биле. Той се обърна към Габорн и го попита с насмешлива искреност:

— Какво ще кажете, милорд? Сега ли да го довършим?

Радж Атън се изцеряваше. Потрошените кости в гърдите му зарастваха накриво; дясната му ръка пулсираше от пръстите до рамото. Започна да се изцерява и беше сигурен, че само след няколко минути отново ще може да се бие. Трябваше само да ги задържи.

Но се изцеряваше бавно. По-бавно, отколкото мислеше, че е възможно. Въпреки хилядите си дарове на жизненост не можеше да се изцери.

Лежеше на земята, останал на милостта им, а те го обкръжиха като хрътки.

Мирима погледна към Габорн, взря се изпитателно в Земния крал. Успя да долови справедливия гняв, блеснал в очите му, видя колко е почервенял. Мускулите по лицето му се бяха стегнали. Беше се смаяла, когато той поиска прошката на Вълчия господар, когато потърси неговия съюз, дори след всичко преживяно.

Но онова беше минало. Сега Габорн кипеше и тя помисли, че ще го убие лично, макар да й се искаше тя да получи тази чест.

Не беше излъгала преди няколко часа, когато заяви на Йоме, че близостта на Земния крал буди в нея желанието да убива. Габорн беше човек, за когото бе готова да умре.