Дейвид Фарланд - Вълчето братство

След като и те се махнаха, Мирима прикова Радж Атън с гневния си поглед. Седнал все така на земята, той вдигна очи към нея и я изгледа с насмешка.

— Ще съм ви благодарна, ако ми върнете стрелата — каза Мирима и кимна към ръката на Радж Атън. Искаше да му даде да разбере, че тъкмо тя го е пронизала — не че беше кой знае какво.

Радж Атън се изправи, подаде й стрелата и отвърна със съблазнителен тон:

— Всичко за такава красива жена.

Тя си взе стрелата и леко подуши към него да хване миризмата му, та ако се наложи някой ден да го проследи, да може да го направи.

Радж Атън каза:

— Три думи имам за теб, млада жено: Вълча… Господарка… Кучка.

После се обърна и закрачи през опустошените земи на югозапад.

Мирима остави кръвта по стрелата и я прибра в колчана си. Обърна коня си и пое след своя крал, макар че да остави жив Радж Атън беше най-трудното, което бе правила в живота си.

Дори не подозираше колко ще съжалява.

След битката Ейвран остана с Боренсон. От Карис дойдоха някакви лечители и го прегледаха, но като разбраха какво е естеството на раните му, го оставиха и отидоха да търсят други, които бяха по-близо до смъртта.

Тя съвсем смътно можеше да предположи какво му е станало на едрия рицар. Въпреки че лечителите казаха, че няма да умре от раната си, една жена все пак му предложи куче грозде.

Боренсон само изръмжа ядосано и остана да лежи на земята, свит на кълбо като бебе.

Ейвран си намери наметало от един мъртвец. Огледа се за зелената жена, но Пролет явно беше избягала по време на битката — или я бяха убили. Ейвран не знаеше кое от двете и неволно започна да се безпокои и да се вслушва във всяко мляскане на стъпки в калта.

Час след като настъпи вечерта тя усети, че е огладняла, затова взе ножа на Боренсон за защита и тръгна през лабиринта от мъртви хали към Карис да намери нещо за хапване.

В Карис все още горяха сгради и тя успяваше да намери път между труповете на чудовищата под бледата светлина на далечния пожар.

Провлакът беше добре охраняван от хиляди мъже: воини на Карис, Непобедими и пехотинци от Индопал. Бяха разчистили повечето трупове на хали от пътя и ги бяха нахвърляли в езерото. Като че ли бяха наплашени, че халите може да се върнат под прикритието на тъмнината. Седяха край лагерните огньове и си разправяха истории, понякога се засмиваха плахо. Мирът помежду им все още беше изпълнен с напрегнатост, но Ейвран изобщо не си беше представяла, че могат да стигнат до примирие.

Но смехът, който чуваше из лагера, беше малко. На повечето места хората си предаваха един на друг неприятната мълва, че Земния крал е загинал или че просто ги е изоставил. Други с боязън споделяха как са видели в разгара на битката техният предводител да пада.

Ейвран се мъчеше да върне в ума си видението за Земния крал, но щом затвореше очи, не можеше да го види.

„Умрял е“ — реши тя.

В началото на провлака воините току-що бяха довлекли част от една огромна хала магесница, цялата мокра и почерняла. Огнени руни все още пламтяха около главата й, а устата беше задържана отворена с помощта на дълъг железен лост, за да видят всички колко широки са й челюстите.

— Какво е това? — попита тя мъжете, седнали на бивак наблизо.

— Злата магесница, или онова, което е останало от нея — отвърна един. — Извадихме я от езерото. Ама ти внимавай, че още мърда и може да те ухапе! — Всички наоколо се разсмяха на тъпата му шега. Дори едно деветгодишно момиче можеше да види, че тялото на злата магесница изобщо не мърда.

Безспорно това беше най-едрото убито днес чудовище, древно и по своему достолепно.

Ейвран я зяпна с удивление. После се качи в устата й, а мъжете запляскаха с ръце и завикаха:

— Я, колко е смела.

Ейвран пристъпи навътре в устата на чудовището и намери мекото място на небцето. Заби ножа си в него и бързо отряза, от страх да не би някой да я спре.

Беше гладна, а това бе единствената храна, която щеше да я задоволи.

Когато кръвта рукна надолу, тя вдигна колкото можа по-нависоко ръка и откъсна парче от мозъка на халата. Злата магесница беше толкова грамадна, че мозъкът й все още беше топъл и вдигаше пара.

Ейвран дълго време се тъпка с топлата плът, а после се отпусна на венеца на халата и я обзеха странни сънища, понесоха я през невъобразими места.

От злата магесница Ейвран започна да научава за магията на Истинската господарка. И това, което научи, я ужаси до дъното на душата й.