Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Отчаяно й се дощя да го каже на някого, особено на Земния крал. Но когато затвори очи и се опита да си го представи, отново не можа да го види.

— Ей, момиченце, какво правиш там? — извика някой отвън. Ейвран отвори очи. Ръката й все още стискаше кърваво месо и тя я изтри в езика на халата.

Мъжът стоеше пред устата на халата, вдигнал запален факел. Не беше рицар, просто обикновен селяк.

— Гледай ти! Не можеш да ядеш това. Ела, ще ти дам истинска храна.

Ужасът в широко ококорените му очи й даде да разбере, че не бива да го пипа. Мислеше я за луда и ако се приближеше много, можеше да я хване и да я затвори в клетка.

Ейвран грабна ножа си с две ръце и го вдигна нагоре, та да го види добре. После извика:

— Назад!

— Гледай ти! — отвърна човекът и боязливо отстъпи. — Чакай бе, нищо няма да ти направя. Исках само да ти помогна.

Ейвран скочи, шмугна се бързо покрай него и побягна надалече по провлака между лагерните огньове.

Когато стигна края на провлака, обърна се за миг и извика към насядалите на бивак изплашени воини.

— Халите няма да се върнат — нито тук, нито тази нощ! Не разбирате ли, те спечелиха тази битка! Унищожили са всичкия кръвен метал в земята, нямат причина да се връщат тук.

Всички я изгледаха, все едно е полудяла.

— Сериозно ви говоря! — извика им тя. — Истинската господарка приготвя Печатите на опустошението. Ако не я спрете, никое място вече няма да е безопасно!

Но разбира се, всички продължиха да я зяпат, взимайки я за луда. Никой нямаше да се вслуша в думите на едно лудо момиче. Тя се обърна и побягна.

— Милейди — замоли се Мирима на Йоме. — Бих искала да вляза в Карис. Там има други ранени, за които трябва да се погрижим. — Със закъснение усети, че използва израза „други ранени“, защото оглеждаше дълбоките рани по тялото на Габорн.

— Разбира се — каза Йоме и я освободи. Шестдесетимата воини се бяха струпали в кръг недалече от мястото, където се бяха сразили с Радж Атън.

Габорн вдигна очи към звездното небе.

— Твоят мъж е на половин миля на северозапад от замъка — каза й той. — Жив е, но от дълго време не помръдва. Съжалявам, че не мога да дойда с теб. Трябва да… трябва да говоря със Земята, а почвата тук е мъртва и безсилна. — Погледна на север, сякаш се канеше да тръгне натам.

Не каза нищо повече. Думите му я предупредиха, че Боренсон е ранен, че тя трябва да се стегне за онова, което ще завари. Не можеше да си представи своя мъж, един от най-могъщите воини на Мистария, да лежи ранен и близо до смъртта. Помисли си, че сигурно всичките му кости са потрошени или че вратът му е счупен.

— Моля ви, отидете с нея — помоли Йоме своите лордове. — Ще има много ранени. Трябва да направим каквото можем.

— Аз ще ви придружа на север — заяви Ерин Конал. — Трябва да уредя някои неща в собствените си земи.

Мирима и останалите обърнаха конете и поеха на юг, като оставиха Габорн, Йоме, Бинесман, вайлда, Ерин и Селинор сами. Лордовете яздеха няколко минути мълчаливо. Накрая един благородник от Оруин попита:

— Сега какво ще правим?

За да запълни неловката тишина, Мирима отвърна:

— Ще правим… каквото трябва. Продължаваме да се бием.

— А „тъмните времена, които идат“? Габорн каза, че ни е Избрал, за да ни спаси през тъмните времена, които идели.

— Времената ще стават още по-тъмни — подхвърли сър Хосуел.

— Ако стоим по-близо до Земния крал, той поне може да ни предупреди за опасността — намеси се друг мъж боязливо.

Мирима се помъчи да си представи бъдещето си, да се види до Габорн, Вълча господарка с неколкостотин други мъже и жени, криещи се из горите, мъчещи се да оцелеят от набезите на пълчищата на халите.

Но докато яздеше през опустошените земи и вдишваше миризмата на развала, вдигаща се с прахта около нея, осъзна, че няма да има гори, в които да се крият.

„Камъни тогава. Под камъните ще се крием — утеши се тя и мълчаливо се закле: — Ще направим каквото трябва.“

Стисна зъби, дръпна юздите на коня си и тъй като водеше колоната, другите лордове зад нея направиха същото и я загледаха с очакване.

— Сега аз съм Вълча господарка — каза тя и огледа лицата на мъжете. Бяха посърнали от скръб. — Никой няма да ни спаси. Но силарите на Радж Атън лежат скрити в кралските гробници в Хиърдън и може би с тях ще можем да се спасим сами.

Мъжете я запоглеждаха неуверено. Един горд рицар от Флийдс рече:

— Какво искате да кажете? Искате да станете наша предводителка? Това не е ли самонадеяно?