Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Един боен чук го порази в дясното коляно, разкъса жилите и пръсна костта. Кама се плъзна през ризницата му и разкъса дроба му, а в същото време един меч поряза шията му, разсичайки сънната му артерия. Железен юмрук смачка шлема му и може би строши черепа. Другите рани не бяха толкова страшни.

Радж Атън успя да оцелее. Хиляди Посветители в Картиш му преливаха жизненост. Без да спира да се бие, Радж Атън се вкопчи в живота.

След няколко мига той посече и осмия, плъзна се долу от мъртвата хала и се помъчи да се изцери.

Раната на шията му се затвори бързо, плътта зарасна, макар че кръвта швиртеше отвсякъде. Главата го болеше, а когато смъкна шлема си, разсеченият метал изтръгна плът от нея.

Раната в коляното му причини най-силна болка. Чукът се беше забил дълбоко в костта, счупил беше колянната плочка и я беше огънал. Тя щеше да зарасне бързо, но накриво.

Когато се опита да стъпи на крака си, толкова го заболя, че се зачуди да не би шипът на чука да се е счупил и да е останал вътре.

Затова, когато Радж Атън побягна на север, изпитваше невероятна болка.

С толкова много дарове на метаболизъм, на гъвкавост и мускул, трябваше да може да тича с петдесет-шейсет мили в час. При нормални обстоятелства щеше да може да поддържа тази скорост цял ден. За по-кратък срок конят на Габорн може би щеше да го изпревари. Но Радж Атън можеше да тича вечно. Рано или късно щеше да догони хлапето.

И така, той затича през сумрака над опустошените земи. Профуча като мълния покрай Стената на Барън, на север по пътя през селата Кастир, Вент и Брейкхарт, докато звуците на битката не останаха далече зад гърба му.

Пот се лееше от него. Много дълго се беше сражавал. Въпреки че цялото меле бе продължило едва два часа и половина според обичайното време, с неговите шест дара на метаболизъм му се струваше, че се е бил петнайсет часа, без да спре. От обед нищо не беше пил и нищо не беше ял. Гнусните заклинания на злата магесница го бяха изтощили и зашеметили, а сега на всичко отгоре беше и много лошо ранен.

При тези обстоятелства беше пълна глупост да гони Габорн. Нямаше подсилен кон, хранен с богат милн и оставен да почива цяла седмица.

Припасите му бяха свършили от седмици, след като беше тръгнал първо на север за Хиърдън, с военната си кампания там, само за да бъде принуден да побегне на юг.

През последния месец беше измършавял. След това беше принуден да се бие цял ден. Макар раните му да зарастваха бързо, това все пак отнемаше енергия.

Така че докато бягаше, започна да го измъчва ужасна жажда. Повечето му жизнени сокове се бяха пресушили с потенето.

През целия ден ту валеше, ту дъждът секваше. На десет мили северно от Карис той се смъкна по очи край пътя и залочи жадно от една локва.

Тревата наоколо бе повяхнала, сякаш попарена от жарко слънце. Той се удиви как е успяла злата магесница до такава степен да прокълне тази земя и се учуди дали е безопасно да пие от такава локва. Водата имаше необичаен вкус… на мед, реши той. Или на кръв, може би.

Отдъхна за няколко минути. Стана и отново затича. След още пет мили все още не можеше да види Габорн. Но в мръсната мъгла успя да надуши миризмата на коне, както и на хората, които яздеха с Габорн.

Продължи да тича. Реши, че е сбъркал, като е облякъл ризницата си. Много тежеше; изтощаваше го. А можеше да е и от раната в коляното.

Зачуди се да не би да е изгубил жизненост, ако, да речем, някои от Посветителите му са загинали.

А може би Земния крал или неговият чародей бяха хвърлили заклинание върху него. Беше му някак необичайно трудно да продължи да тича.

А можеше и да е от земята. Самата земя беше прокълната, защо не и хората по нея?

Продължи да тича, докато не надуши пред себе си промяна. Навсякъде дотук тревата и дърветата бяха мъртви и миришеха на гнило и на развала.

Но сега той долови хладния мирис на тучни треви, на узрели в огрените от слънцето поля, и на мента; мирис на есенни листа и на гъби; медения аромат на фий и на диви бурени и цветя, които човек не забелязва, докато не повехнат.

На двайсет и осем мили северно от Карис той стигна до предела. Все едно че някой бе очертал гранична линия. На юг всеки стрък трева беше повехнал и мъртъв.

Но от другата страна на тази невидима черта хълмовете бяха тучни и пълни с живот. Дърветата бяха живи. Прилепи пърхаха в нощта. Чу се бухане на бухал.

От другата страна на невидимата черта Габорн седеше на жребеца си — той беше, макар че Радж Атън не можеше да види лицето му. По-скоро му заприлича на кратуна, едва крепяща се на седлото. От двете му страни яздеха благородници: едно принцче, в ливреята на Южен Кроудън, и млада жена от Флийдс. А зад тях се бяха струпали може би около шейсет други рицари от Хиърдън и Оруин. Габорн, изглежда, случайно се беше натъкнал на група от своите рицари, група, която бе видяла опустошението и се беше побояла да прекоси границата към изпепелените земи. Мъжете и жените в тази група стискаха лъкове и брадви. Сред тях беше й братовчедка му Йоме.