Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Никоя сцена на разруха, която можеше да си въобрази, не можеше да съперничи на това, което виждаха очите му сега.

Чародеят Бинесман го викаше и препускаше към него.

Габорн обаче изпитваше толкова отчаяна необходимост да избяга, че не посмя да го изчака.

И само с Джюрийм, Ерин и Селинор все още зад гърба му, препусна към арката.

— Милорд! — извика Пащук. — Ето го!

Радж Атън бързо бе събрал десетина Непобедими и им заповяда да му помогнат да намери Земния крал.

Радж Атън присви очи и се загледа през облаците прах; над главата му изтрещя гръмотевица. Вдигащият се прах се беше смесил с облаците; сега валеше кална лапавица. Той стоеше върху две мъртви хали и се взираше през мътилката натам, където му сочеше Пащук.

Никога не беше виждал лицето на Габорн. Някакво защитно заклинание правеше така, че всеки път, когато Радж Атън се опиташе да погледне момъка, той се оказваше или камък, или дърво, или нищо.

Сега се загледа в коня, който му сочеше Пащук. Колкото до Земния крал… да, Радж Атън виждаше коня му — непретенциозен дорест жребец, — но от самия Габорн нищо не можеше да различи, само някаква тъмнокожа жена, седнала, кой знае защо, зад седлото, и нещо като дъбов клон, който, изглежда, се беше закачил пред нея за него. Яздеше на север, с няколко рицари около нея. Чародеят Бинесман препускаше да ги догони.

— Къде смятате, че отива? — попита Маакет.

Беше странно, че Земния крал се оттегля толкова бързо, след като победата му тук изглеждаше сигурна. Блесна нова мълния и халите наоколо се пръснаха, останали без водачка и без цел.

— Все ми е едно къде отива — отвърна Радж Атън. — Ще го убия.

— Но… О, Велика светлина — каза Пащук. — Той ви е роднина… търси мир.

Радж Атън изгледа Пащук и разпозна лицето на врага.

Думи нямаше, за да опише гнева си. Габорн беше избегнал пратените от него убийци като малък, беше го изтласкал от Лонгмът с помощта на унизителна хитрина, откраднал му беше силарите. Габорн беше довел Сафира на смърт, обърнал я беше срещу него. А сега обръщаше и най-верните му съратници срещу него.

Той искаше мъст.

— Халите бягат — каза Радж Атън все едно, че говореше на малоумно дете. — Опасността отмина и сега можем спокойно да оставим примирието настрана.

— Може да е спечелена една битка, но не и войната — отговори Пащук.

— Какво те кара да мислиш, че халите ще се върнат? — подхвърли Радж Атън. — Няма как да знаем дали ще се върнат.

— О, Превелики — каза Пащук, — простете ми. Не искам да ви оскърбя, но той все пак е Земния крал. Той ви е Избрал.

— Аз също дойдох на север, за да спася човечеството — напомни му Радж Атън. — И аз мога да унищожавам хали.

И тогава чу предупреждението на Габорн в ума си: „Пази се!“

Пащук надигна бойния си чук и понечи да го размаха, но едва ли имаше повече от три-четири дара на метаболизъм.

Радж Атън избегна удара му и го удари по темето с железния си юмрук. Ударът пръсна черепа на Пащук и натика костите в мозъка му.

„Пази се!“ — отново го предупреди гласът на Габорн.

Радж Атън се извъртя. Двама Непобедими зад гърба му бяха извадили оръжия, решени на убийство. Той се счепка с тях; още двама се включиха в боя.

Но Радж Атън не беше глупак. Макар неговите Непобедими да изглеждаха възхитителни за един обикновен човек, той винаги си беше давал сметка, че някои може да се обърнат срещу него.

Справи се набързо с четиримата, като получи само няколко леки рани. Той имаше хиляди дарове на жизненост и раните се изцериха още преди да падне последният.

Той спря и погледна нащрек другите осем Непобедими, които го обкръжаваха. Блесна мълния, изтрещя гръм. Никой от осмината не се хвърли срещу него, но той все пак се замисли дали за всеки случай да не избие и тях.

Гласът на Габорн прокънтя в ума му: „В нозете ти лежат мъртви хора, хора, които съм Избрал. Собствената ти смърт дебне наблизо. За последен път — предлагам ти закрила и надежда…“

— Но аз не съм те Избрал! — изкрещя Радж Атън. Силата на Гласа му бе толкова голяма, че думите надмогнаха дори трясъка на гръмотевиците.

Габорн препускаше в галоп надалече от Карис и по лицето му се стичаха вадички пот. Около него едновременно закипяха хиляда малки битки. Сър Ленгли и Скалбейрн трепеха безмилостно хали и щурмуваха решително. Въпреки че много от чудовищата бягаха от Карис, не всички бяха уплашени.

Но Габорн ясно усещаше една напрегната битка, която бушуваше наблизо. Радж Атън стоеше обкръжен от своите Непобедими. Габорн си беше помислил, че всички те са в опасност, може би застрашени от някоя хала магесница.