Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Металните му ръкавици бяха оцапани с кръв.

След секунди десетина Непобедими изскочиха на поляната между мъртвите хали. Радж Атън им заломоти нещо, толкова бързо, че тя дори не можеше да го следи.

Разбра само една дума: „Ордън“.

После Радж Атън и мъжете с него затичаха на север. Затичаха толкова бързо, че изчезнаха от погледа й сякаш за миг.

Във внезапно настъпилата тишина Ейвран остана като закована на мястото си. Отгоре се сипеше прах и кал. Гърмеше. Мълнии цепеха небето.

Някъде наблизо се чу задавено хъркане — някой се давеше от болка.

Звукът дойде от мястото, където за последен път беше видяла сър Боренсон.

Ейвран се запромъква натам покрай трупа на една хала и надникна покрай главата на чудовището. Там, в сенките, лежаха Сафира и сър Боренсон.

Но само Боренсон все още беше жив. Беше се свил на една страна като бебе. Беше повърнал, а от очите му се лееха сълзи. Обаянието на Сафира я беше напуснало и сега тя бе просто едно хубавко момиче.

Ейвран се уплаши, че Боренсон ще умре от раните си. Не можеше да направи нищо, за да му помогне.

— Какво ти е? — попита тя плахо. — Ранен ли си?

Боренсон стисна зъби и изтри сълзите от лицето си. Дълго не проговори. Накрая каза с глас, пълен с болка и гняв:

— Ти ще порастеш и ще станеш красива жена… а такъв като мен нищо няма да може да направи по въпроса.

„Бягай!“ — предупреди Земята Габорн.

Той седеше и гледаше смаян към небето. Никога не си беше представял, че притежава сила да призове на помощ живи същества.

Световният червей едва се беше надигнал от земята. Прах, камъни и чакъл изригваха към небето над него. Огромният звяр се бе извисил, виеше се и се гърчеше на половин миля нагоре.

Силата на взрива беше съборила Габорн на гръб. Зелената жена лежеше просната до него.

Сред прахта блесна мълния и образува корона около прашния облак, корона от светлина, и за миг на Габорн му се стори, че тази корона е негова. Навсякъде около него халите се обръщаха и бягаха, бягаха надалече от битката, изпълнени с ужас.

„Тръгвай!“ — настоя Земята.

Идваше смърт — смъртта на самия Габорн. Никога не беше чувствал черния й саван толкова смазващо натежал.

Мрак бе надвиснал над него — грамаден черен облак от прах и падащи отломки, скрили остатъците от дневната светлина.

В този неестествен мрак, разкъсван от време на време от мълнии, Габорн с мъка се изправи, затича към коня си и завика на бойците си да се оттеглят.

Разбира се! Беше го чувствал през цялото време. Удряй и бягай, удряй и бягай. Това бе искала Земята от него при Карис.

— Хайде! — извика той на зелената жена и й подаде ръка. Тя скочи на двайсет стъпки високо и се приземи до него. Габорн й подаде ръка и я издърпа на коня си.

— Насам! — извика той на хората си. И препусна.

За секунди целият ход на битката се беше променил. Десетки хиляди души бяха избягали от Карис, а други стотици хиляди все още не бяха излезли през градските порти, но тичаха с все сила.

Много се беше променило към добро.

Халите бягаха. Мълнии раздираха небето, а халите напускаха бойното поле. Заплахата за неговите хора изведнъж намаля.

Габорн профуча в галоп покрай две живи още чудовища и свърна на север, изпълнен със смътно удивление и с ужас — удивление заради спечелената тук победа и ужас от нарастващото чувство за лична опасност, което го връхлетя.

Земята не искаше от него да напада повече. Сега Земята му повеляваше да бяга колкото може по-бързо. И той препускаше — покрай хали и покрай човеци. Не беше нужен повече при Карис.

Премина през прашния облак, изхвърлен от световния червей, полузаслепен, докато не стигна пътя на север към портите на Стената на Барън.

Стената се беше превърнала в жалка развалина. Въпреки че по време на битката Габорн бе съсредоточил цялото си внимание на юг, трусовете бяха ударили и тук. Останалите тук-там части се бяха наклонили под опасни ъгли и скоро също щяха да се сринат.

Като по чудо, арката се държеше и когато подкара към нея, Габорн се обърна през рамо да погледне към Карис.

Повечето кули бяха рухнали, други горяха. Облаци прах изпълваха долината. Мъртви мъже и хали бяха осеяли равнината. Всяко късче земя беше обгоряло и съсипано. Всяко растение беше опърлено и унищожено. Огромната Черна кула в далечината се беше срутила и там беснееше пожар. Световният червей се беше прибрал в дупката на мястото на доскорошния Печат на опустошението. В небето святкаха стрели на мълнии и пронизваха облаците прах. Мръснокафява мъгла все още се стелеше по полето, понесла вонята на гнило и болест.