Дейвид Фарланд - Вълчето братство

— Отговори ми, човече от Севера — каза спокойно Радж Атън. — Къде щеше да отведеш жена ми?

— Към спасението — успя да изхрипти Боренсон. По езика му полепна мръсна кал.

— Но я доведе тук, нали? Доведе я към смъртта й, по настояване на твоя господар. Най-изключителната и съвършена жена на света. Доведе я тук.

Не беше празно обвинение. Кръв нахлу в лицето на Боренсон и бузите му пламнаха. Дори да не беше се опитал Радж Атън да разкрие вината му с помощта на своя Глас, Боренсон пак щеше да се чувства посрамен, безнадеждно прокълнат.

— Не знаех, че халите ще са тук, при Карис — оправда се Боренсон по-скоро пред себе си, отколкото пред Вълчия господар. — Тя не се уплаши от тях. Искахме да я задържим, но тя не ни послуша…

Радж Атън изръмжа дълбоко и гърлено, сякаш думите не можеха да изразят цялата му ярост.

„Той ме мрази — разбра Боренсон. — Лъжите, които изрекох, го изтръгнаха от замък Силвареста, а докато го нямаше, избих Посветителите му. Моята измама го накара да се оттегли от Хиърдън заради уловката на Габорн. А сега доведох и жена му на смърт.“

— Достоен противник си — прошепна Радж Атън.

Боренсон понечи да се вдигне крака, да побегне, но не можеше да се мери с Радж Атън, с неговите дарове на метаболизъм.

Радж Атън беше взел дарове на мускул от две хиляди души. Боренсон можеше да се бие с него или да се измъкне от хватката му толкова, колкото някое новородено да се опълчи на гнева на баща си.

Вълчият господар на Индопал хвана Боренсон за глезена, дръпна го рязко и го събори по гръб.

— Заварих те да я прегръщаш като любовник — прошепна свирепо Радж Атън. — Беше ли й любовник?

— Не! — извика Боренсон.

— Отричаш ли, че си бил влюбен в нея?

— Не!

— Забранено е да гледаш моите конкубинки. Има цена, която човек трябва да плати! — каза Радж Атън. — Ти плати ли своя данък?

Боренсон нямаше нужда да отговаря. Вълчия господар рязко го дръпна към себе си, ръцете му зашариха нагоре по крака на Боренсон, под дългата плетена ризница и долната риза, към интимните му части.

Сър Боренсон изрева от гняв и посегна за камата си, но Радж Атън беше много, много по-бърз.

Той заби пръсти, корави като клещи на ковач, и дръпна.

Невероятната, изгаряща болка, която го връхлетя, го накара за изгуби свяст за миг, и той пусна камата.

Когато Радж Атън издърпа ръката си, сър Боренсон беше станал много по-малко мъж.

Радж Атън блъсна с все сила Боренсон на земята, обърна го и затисна лицето му в пръстта.

Сър Боренсон се загърчи от болка и ужас, бореше се да остане в съзнание. Радж Атън се надигна.

— Така — каза Вълчия господар и хвърли кървавото парче плът до ухото на Боренсон. — Свободен си.

Ейвран пищеше за помощ и се мъчеше да разтвори устата на мъртвата хала. Изтрещя мълния и един грий профуча покрай главата и запърха във въздуха, също решил, че устата на мъртвото чудовище е чудесно, тъмно скривалище. Задушливата миризма на гниене изпълваше въздуха и беше толкова силна, че ръцете и лицето й пламваха в мехури, където въздухът ги докоснеше.

— Помогнете ми, моля ви — плачеше тя; мъчеше се да надвика гръмотевицата. Само най-смътните лъчи на вечерната светлина се процеждаха през облаците прах.

Изведнъж сърцето й подскочи. Под мигновения блясък на мълнията тя видя как Радж Атън се появи на поляната между мъртвите хали, на по-малко от двайсет стъпки от нея. Само преди минута беше отишъл там, при Сафира и Боренсон, и се беше карал за нещо с рицаря.

Сега чу виковете на Боренсон и я обзе страх.

Радж Атън крещеше на индопалски. Ейвран не можеше да го разбере, но явно раздаваше заповеди на хората си. Беше вдигнал лицето си нагоре и мръсният дъжд се лееше от шлема и по бузите му. Отново блесна светкавица и Ейвран го видя ясно. С толкова многото си дарове на обаяние, той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Държеше се гордо, с такова изящество, че сърцето й запърха.

— Моля ви! — проплака тя и отново се помъчи да разтвори устата на халата.

Радж Атън погледна разсеяно към нея, сякаш не искаше да има нищо общо с някакво си дете.

Но после, за нейно облекчение, закрачи към нея.

Ейвран си беше представяла, че ще са нужни няколко души, за да разтворят челюстите на халата с железни лостове, но Радж Атън прибра бойния си чук в калъфа на гърба си, след което стисна челюстите на халата и отвори широко устата й. Подаде ръка на Ейвран и елегантно й помогна да пристъпи и да излезе, сякаш беше някоя дворцова дама.