Дейвид Фарланд - Леговище от кости

След което Темпест и още един от мъжете грабнаха онова, което бе останало от Радж Атън, и го метнаха във водите на Донестгрий.

Мрачните дълбини го погълнаха, докато той се опитваше като обезумял да източи врат, за да изкрещи. Водните духове го наобиколиха, докато потъваше. Огромните риби го побутваха с муцуните си като разиграли се делфини — побутваха го нагоре, сякаш го лъжеха, че отново ще може да поеме въздух.

Водата излъчваше власт и всемогъщество. Тъмните вълни се плискаха в крепостната стена, сякаш тихо нашепваха нещо.

Боренсон стоеше на насипа и не можеше да повярва, че Радж Атън ще умре, не можеше да проумее как е възможно да бъде убит човек с такава мощ.

Под водата проблесна светлина и в същия момент избухна огромно червено огнено кълбо. Водата заклокочи и се разпени. Горещите газове вдигнаха високи вълни, които разтърсиха езерото. Боренсон видя как се отприщва чудовищната стихия: оформи се като пламтящ силует, който започна да расте, а ръката му се протегна към повърхността.

Останките от тялото на Радж Атън лумнаха с такава сила, че ребрата му щръкнаха като обгорели трески, докато той потъваше към дъното.

Огромните риби се замятаха като обезумели. Яркото сияние продължи само секунда, след което стихията избледня и водата отново потъмня, укроти се и стихна в безмълвие.

Боренсон погледна зад себе си и видя Габорн и Йоме, застанали един до друг върху купчина хали и свели глави към земята. Върху лицата им не личеше възторг от победата. Габорн изглеждаше печален и уморен, а случилото се сякаш бе разтърсило Йоме, бе й причинило болка.

„Габорн загуби — осъзна Боренсон. — Земния крал загуби един от поверениците си.“

Едва сега забеляза настъпилата у Габорн промяна.

Цветът на кожата му бе станал зеленикав като на малката Ейвран и чародея Бинесман.

„Дори е по-тъмна от тяхната — помисли Боренсон. — По-скоро като на зелената жена или като на куклите, които правим за Хостенфест. Габорн най-после стана Земния крал.“

И Боренсон проумя защо Габорн се бе опитвал да спаси Радж Атън и защо бе получил наградата, която бе спечелил чрез търпението си.

Габорн крачеше из улиците на Карис. Поданиците му го гледаха изумени и отстъпваха с благоговение. Някои шепнеха:

— Той има листа на лицето си: дъбови листа — знака на Земния крал.

И коленичеха.

Габорн си даваше сметка за настъпилата промяна в него. До тази вечер само смътно се досещаше за мощта, която би притежавал като Земен крал. Сега я усещаше. Корените му проникваха в земята, от него избуяваха филизи. Започваше да осъзнава как да използва огромната енергия, за която изобщо не бе подозирал.

Навсякъде из града догаряха пожари. Сред руините като изпочупени ребра стърчаха греди. Но той усещаше съхранения под земята живот като семенца, които всеки момент ще поникнат.

Начерта върху земята руна за защита от огън и пламъците наоколо започнаха да се смаляват и да гаснат.

Спусна се по една малка уличка, опитвайки се да открие живот, и спря пред една врата. Йоме, Боренсон и останалите го следваха с безмълвно страхопочитание.

На светлината на звездите с острото си зрение той успя да забележи на земята пред вратата руни на защита от преследвачи.

Габорн знаеше, че в Карис има стотици такива врати. Векове наред бяха прекопавани тунели и убежища — складове за стоки, гробници за богатите, тайни проходи под стените на замъка.

— Извършил си велико дело — обърна се Габорн към чародея Бинесман.

И прати безмълвно послание към скритите си под земята Избрани: „Излезте навън. Опасността отмина и халите са победени.“

Мина доста време, преди вратата да се открехне и отвътре да надникнат двама пребледнели от уплаха мъже — и двамата стискаха копия.

И започнаха да излизат. Хората на Карис се заизмъкваха от скривалищата си — първо една старица, след нея други две… и скоро улиците започнаха да се изпълват с народ. Всички поглеждаха с благоговение към небето — пушеците бяха започнали да се оттеглят и звездите грееха като диаманти, сякаш от бистрия нощен небосвод валеше порой от злато и сребро.

Надигнаха се възторжени възгласи. Тълпите изпълниха улиците и стана ясно, че макар много от жителите да са загинали в битката, може би половината са оцелели.

Изуменият Боренсон не откъсваше очи от тълпящия се народ и не спираше да повтаря:

— Страхувах се, че всички са измрели. Мислех, че всички са избити.