Дейвид Фарланд - Леговище от кости

Крал Андърс отвори очи, взря се в Габорн и се усмихна едва забележимо.

— Ще ме убиеш ли?

— Какъв е смисълът? — попита в отговор Габорн. — Един локъс не може да бъде посечен.

Селинор бе извадил кинжал, за да защити баща си, но Габорн го спря с поглед.

— Мъдър си, Земни кралю — промълви Андърс.

— Твоят баща е дал подслон на локъс — обърна се Габорн към Селинор, — и затова вече не ти е баща. Завържи го и го хвърли в най-дълбокия зандан. Там можеш да се грижиш за него и да го храниш, без да му причиняваш зло.

Селинор погледна ужасен баща си. В същия момент крал Андърс запищя и гърбът му се изпружи като дъга. Очите му се подбелиха. Когато тялото му се отпусна, бе престанал да диша. Габорн мерна излитащия като мрачна светкавица локъс и го побиха тръпки. Той изскочи от палатката и видя отлитащата на север сянка.

— Какво стана? — викна Селинор от палатката.

Стражите гледаха навъсено.

— Локъсът се уплаши от тъмницата — отговори Габорн. — Затова откъсна духа на баща ти от тялото му и отлетя.

Сигурен беше, че след време всички ще се убедят в това.

Пристъпи към Ерин и я освободи от въжетата.

„У дома — помисли си Ейвран, докато Габорн крачеше към палатката на Андърс. — Всеки се прибира у дома. А къде да Отида аз?“

Вече нямаше дом.

Според телесния си часовник бе прекарала в подземния свят трийсет денонощия и през това време бе свикнала с мириса на дълбока земя, с всепоглъщата тишина на пещерите, с вечния мрак. Просналата се над главата й шир й се струваше странна и заплашителна с всичките тези блеснали звезди, падащи в неспирен поток, сякаш посипали се от среднощните синкави небеса златни и сребърни монети.

Жителите на Карис бяха започнали да погребват мъртвите си в две огромни могили пред стените на замъка още преди изгрев слънце. Ейвран ги наблюдаваше в сивата утринна мъгла, докато яздеше на юг към Дворовете на прилива, все по-надалеч от смаляващите се хълмове. Представи си ги как ще изглеждат след време с ширналите се корони на брястовете над тях, под чиито сенки хората щяха да издигнат нови градове. По склоновете щяха да подскачат зайци, а лисиците да копаят дупки в корените на огромните дървета. Вечер гълъбите щяха да гукат в клоните, под чиито сенки млади мъже щяха да пеят песни на любимите си.

„Скоро — шепнеше й Земята. — Всичко това ще се случи много скоро.“

Затворниците, които бе освободила с Габорн от подземния свят, вече пътуваха към домовете си. Габорн бе дал на всеки наметало и кон, храна и пари за из път и много горди мъже се разплакаха от благодарност, когато той се сбогуваше с тях.

Пътуваха бавно към Дворовете на прилива. Кралят яздеше начело през деня, а нощем се отдалечаваше от лагера. Със своите дарове препускаше по хълмове и поля, обикаляше колибите на скромни фермери и дървари, за да Избира своите избраници. Беше облякъл зелена мантия и държеше дъбов жезъл. Още щом облече мантията, върху нея пораснаха малки коренчета, които след два дни я покриха цялата.

На третия ден стигнаха до извисяващите се кули на Дворовете на прилива с кристалните мостове над океана, които свързваха островите.

Воините на Интернук бяха отплували, но следите от разрушенията им се виждаха навсякъде.

Въпреки това хората бяха доволни, че пристига Земния крал, и се стекоха да го посрещнат. Всички камбани биеха приветствено, а децата и жените плачеха.

Габорн яздеше бавно, защото тези, които искаха да бъдат Избрани, бяха толкова много, че през навалицата не можеше да се мине. Яздеше, вдигнал високо лявата си ръка, и повтаряше високо:

— Избирам ви. Избирам всички ви за Земята.

Ейвран се питаше защо го прави. Бе спасил семената на Земята, каквато бе отговорността му. Защо продължаваше да Избира?

Една вечер, седмица след като бяха пристигнали в града, го попита.

— Аз съм Земния крал както по време на война, така и в мирни времена — отговори Габорн. — Сега моите сили ще ми служат най-добре.

И продължи да Избира. Не спираха да пристигат лордове от далечни острови, от най-отдалечените краища на Индопал и от всички кътчета на Роуфхейвън — свеждаха глава в знак на почит и поднасяха дарове. Вакъз Фааракин пристигна от Индопал, за да предложи мир от името на всички царства в пустинята, и дари огромно количество кървав метал.

Габорн разпредели щедро кървавия метал, но го раздаде само на тези, които принадлежаха към Вълчето братство.

— Земния крал не се нуждае от постоянна армия — обясни той. — Сега най-големият ни враг е злото, което се крие в самите нас, а дълг на Вълчето братство е да изкорени това зло. Вървете по хълмовете, открийте разбойниците и ги изкоренете. Вървете в залите на вашите барони и графове, открийте злото там и го унищожете.