Дейвид Фарланд - Леговище от кости

Боренсон свирна, за да привлече вниманието им, и им обясни с пръсти: „Радж Атън е пред двореца“.

— Ако искаш да живееш — продължи Габорн, — чуй ме. Ще направя всичко, което мога, за да те спася.

Радж Атън се вторачи в Габорн, който пусна оръжието си и седна на земята с кръстосани крака. И оброни глава, сякаш потъна в размисъл.

Боренсон надникна надолу над един откъртен зъбер. Труповете на мъртвите хали задръстваха улицата пред градската порта. Туловищата им бяха струпани по две-три едно върху друго, доказателство, че стрелците и стражите на вратата ги бяха принудили да си платят за дързостта да минат по моста.

Сарка Каул, капитан Темпест и още десетина храбри Повелители на руни вече се катереха върху труповете, за да се притекат на помощ на Габорн.

Боренсон скочи от високата двайсет стъпки порутена кула върху гърба на една от халите, без да обръща внимание на болката в глезените си.

Затича се да догони воините пред себе си. Те почти бяха стигнали до Габорн.

— Искам първия удар! — викна им Боренсон.

Мъжете се пръснаха във ветрило и продължиха да крачат към Радж Атън. Трупове на мъртви хали покриваха бойното поле непосредствено до насипа. Повечето бяха улучени от метателните машини.

Боренсон пристъпваше към огнетъкача с разтуптяно сърце.

„Радж Атън — повтаряше си той. — Наистина е Радж Атън.“

Но като се вгледа по-внимателно, му се стори, че не е той. Бе нещо повече. Дори от стотина разкрача усети жегата, която излъчваше чудовището, по-жарка от ковашка пещ.

Скри се от нея в сянката на една мъртва хала. Другите около него постъпиха по същия начин. Воините запълзяха безмълвно — прибягваха между сенките на умрели хали и обграждаха Радж Атън, както кучета обграждат мечка от всички страни. Някои бяха с опънати лъкове, други държаха дълги копия или бойни чукове. Боренсон забеляза, че броните им са от различни краища — Мистария, Хиърдън, Оруин и Индопал.

Все повече и повече воини прииждаха по насипа зад гърба на Габорн.

— Ела по-близо, дребосък — извика Радж Атън. Беше се изправил върху могила от мъртви хали. — Първият, който ме нападне, пръв ще умре.

Един от стрелците изскочи от прикритието си и насочи стрела към гърба му.

— Радж Атън, пази се! — извика Габорн.

Стрелецът пусна тетивата.

Радж Атън се извърна и простря напред ръка. От пръстите му изскочиха сучещи се като змии огнени мълнии и изпепелиха стрелата още във въздуха.

Преди стрелецът да успее да побегне, мълниите се усукаха около тялото му. Доспехите и косата му се нажежиха до бяло и той лумна в зеленикави пламъци. Гореше като жива факла и пищеше.

Боренсон бе чувал за проклятия, които изпепеляват плътта, само в легендите.

Погледна към Габорн, който продължаваше да седи с кръстосани крака на земята на не повече от двеста разкрача от Радж Атън.

— Предупреждавам те за последен път — обърна се Габорн към огнетъкача. — Спри веднага.

Сарка Каул изскочи зад гърба на Радж Атън иззад една огромна хала с вирнати като стволове на дървета крака. Лицето му блестеше от яростната светлина, която струеше от огнетъкача. Инкарецът притича петнайсетина крачки, вдигнал високо дългия си кинжал.

Жегата, която излъчваше Радж Атън, беше толкова непоносима, че Сарка Каул спря на десетина стъпки от целта и омаломощен от горещината, се отпусна на колене. Дрехите му избухнаха в пламъци.

Боренсон приклекна зад главата на една хала и стиснал бойната си брадва, се зачуди какво да направи.

„Ще метна топора отдалеч“, реши той. Но беше загубил даровете си на мускул и не можеше да метне оръжието на повече от трийсет-четирийсет стъпки.

Наблизо се извиси нечий властен глас.

— Господарю на пепелта — провикна се напевно Бинесман. — Махни се веднага! Предупреждавам те за последен път.

Пламтящото чудовище се извърна и се втренчи в Земния пазител. Чародеят бе вдигнал високо тоягата си, сякаш в самозащита. Вечерникът вееше размятаната зад гърба му наметка.

Радж Атън се изсмя.

— Нищо не можеш да ми направиш с тази овехтяла клонка. Неподвластен съм на силата ти!

— Може и да си прав — отвърна Бинесман. — Но си подвластен на нейната!

И свали ръцете си и Боренсон видя скритата зад наметката му Мирима, изпънала тетивата докрай.

Тя пусна тетивата.

Стрелата бръмна във въздуха.

— Радж Атън, дръпни се! — викна Габорн.

Радж Атън зърна бръмчащата към него стрела и в същия миг чу предупредителния вик на Габорн. Но не му се подчини.