Дейвид Фарланд - Леговище от кости

Една хала се втурна към воините му. Радж Атън насочи към нея пръст, от който излетя огнена стрела и се вряза в сладкия триъгълник върху челото й.

Чудовището тупна на земята и се превърна в димяща купчина, от чийто отвор потече изпържения му мозък. Радж Атън запрати светкавици към още една и още една хала.

Беше детинско забавление да ги изтрепе до една.

Но за частица от секундата всичко се преобърна.

Светът внезапно се разтресе и преди Радж Атън да разбере какво се случва, халите засъскаха оглушително. Никога не бе чувал подобен звук. Милион хали засъскаха едновременно — сякаш натопени във вода късове нагорещено желязо.

Съскаха и изхвърляха газове, изпълвайки въздуха със странна миризма, която му напомняше плесен.

После до една му обърнаха гръб и захвърлиха оръжията си. Гледаха нещо в центъра на полесражението, точно пред вратите на Карис.

Радж Атън не виждаше какво става там.

Но щом се вгледа, видя от земята да изниква могила. На всички страни се разлетяха камъни и пръст и се появи хълмче. На върха му стояха десетина души.

На главата на Йоме имаше корона, която блещукаше като лунна пътека върху водна повърхност, а иглата на Габорн проблясваше като фенер. Габорн стоеше изправен, а на копието му висяха сетивни пипала на хала, сивкави и лигави като змиорки.

Той ги вдигна високо, а халите засъскаха още по-силно и заотстъпваха заднешком. Всички до една отпуснаха опашки и ги повлякоха по земята.

Само една се осмели да тръгне насреща му — огромната магесница, военачалничката на ордата. Тя се спусна от могилата и се понесе с тътен към Габорн.

Вдигнала високо глава, халата размахваше побесняла сетивните си пипала, стиснала синкавия си кристален жезъл. После забави ход, сякаш се двоумеше как да започне битката.

Габорн само вдигна лявата си ръка и посочи на юг.

Халата го изгледа втренчено за миг, повдигна масивната си глава, сякаш душеше въздуха, и я обърна на юг. Бе схванала жеста му: „Властелинката ви е мъртва. Вървете си вкъщи. Връщайте се в подземния свят.“

Халата се поколеба, сякаш обмисляше нещо, след което сведе глава, остави жезъла си върху сивата пръст и отпусна опашка. Утробата й изхвърли струя миризма и всички хали зад нея започнаха да си препредават заповедта й. През ордата сякаш се понесе плисък на вълни, който отекваше на десетки мили все по-назад и по-назад.

Халите се обърнаха и земята затътна под препускащите им на юг крака.

Войските на Радж Атън неочаквано нададоха радостни крясъци — викаха и дюдюкаха с цяло гърло. Радж Атън се огледа и видя сълзи на облекчение в очите на много от воините. На североизток главанаците вдигнаха жезли във въздуха и се разкрещяха: „Уа-хут! Уа-хут!“ На изток мъжагите от Белдинук замятаха шлемовете си и затанцуваха джига.

— Да живее Земния крал! — закрещяха те. — Хвала на Земния крал!

Воините от Интернук надуха бойни рогове по корабите в знак на прослава.

Радж Атън побесня. По размера на сетивните пипала, които носеше Габорн, и по реакцията на халите, той се досети какво е направил Земния крал.

„Отне ми славата — помисли си Радж Атън. — Посякъл е властелинката на подземния свят и си е присвоил триумфа ми.“

Целият бе обхванат от пламъци и сияеше с убийствена яркост.

Радж Атън закрачи през полесражението — газеше през труповете на хора и хали. Преди седмица халите бяха съсипали с опустошителни проклятия земята, бяха съсухрили всеки лист, всеки стрък трева. Бяха изпепелили всичко и сега Радж Атън пристъпваше върху посивялата земя сред пустошта.

Скатаин, Господарят на пепелта, се чувстваше у дома си. Сияеше като ярка светлина сред царството на мрака.

Докато крачеше сред труповете, забеляза бойния кон, който бе подарил на Риала Лоуикър. Кралицата бе приклекнала боязливо зад него. Той й хвърли бегъл поглед.

Пристъпваше към Земния крал в блестящата си мантия от пламъци, които припукваха, подухвани от вечерния вятър.

Халите се оттегляха с тътен през равнината. Земята под Габорн се тресеше и стенеше, сякаш изнемогваше под непоносима тежест.

В небето профучаха два метеора, но червеникавите следи, които оставиха, едва се забелязваха през облаците пушек и тъмното ято грий, кръжащи над Карис.

Габорн бе вдигнал високо копието си, на чийто връх висяха сетивните пипала на Истинската властелинка. Беше невероятно изтощен.

Халите напускаха Карис — оттегляха се в широка колона по насипа, като се блъскаха и бутаха. Бяха се отказали от битката.