Робърт Бенет - Град на стълби

Стъклото се променя — заскрежава се постепенно, после скрежът се отдръпва, но сега от другата му страна не се виждат капаците на прозореца. Не, стъклото е като дупка в стената, а от другата му страна има кабинет с голямо тиково писалище, зад което седи висока красива жена и чете нещо от дебела папка.

„Колко странно е чувството — мисли си Шара — буквално да променяш света…“

Шара не е от сантименталния тип и рядко се прехласва, но искрено се дразни, че въпреки значимия си напредък в технологиите Сейпур все още диша прахта на Божествата и техните трикове. Божеството Олвос създало това малко чудо преди стотици години, така че да погледне в едно замръзнало езерце и да се свърже с друго замръзнало езерце, по свой избор, независимо от разстоянието, което ги дели. Шара така и не проумява защо чудото работи върху стъкло — според общоприетата теория старата континентална дума за стъкло била много близка до тази за лед, така че може би ставаше дума за уподобяване. От друга страна, Божествата обичали да използват стъкло за най-различни странни цели, например да съхраняват неща и дори хора в нишки от стъкло — като слънчев лъч, уловен в кристал.

Жената в стъклото вдига глава. Перспективата е леко изкривена, все едно гледаш през шпионка. Шара знае, че от другата страна на стъклото всъщност има само дървени капаци, а отвъд тях — трийсетметрова пропаст. Всичко това е игра на образи и звуци и някъде в Галадеш, отвъд Южното море, в Сейпур, стъкло в кабинета на тази жена показва Шара, права в кабинета на Труни.

Жената изглежда стресната, устата ѝ се раздвижва. Глас придружава движението на устните ѝ, но звукът е тих и кух, сякаш ехти през отточна тръба.

— О!

— Друг ли очакваше? — пита Шара.

— Не. Чудех се дали ще се обадиш, но не очаквах да използваш спешната линия. — Въпреки изкривяването гласът ѝ е нисък и хриплив, глас на страстен пушач.

— Предпочиташ да не използвам спешната линия?

— Ти толкова рядко използваш инструментите, които ти давам — казва жената, става и пристъпва напред, — по предназначение.

— Вярно, че това не е точно… спешно — казва Шара. — Просто исках да те информирам, че… че поех една задача в Баликов.

Жената в стъклото се усмихва. Въпреки зрялата си възраст тя е забележително красива. Черната ѝ коса пада на големи къдрици до раменете, един посребрял кичур на челото се спуска настрани. На нейните години повечето жени зарязват опитите си да поддържат хубава фигура, но тази жена е запазила почти всяка своя извивка, а извивките ѝ са много повече, отколкото Шара би могла да има някога. Ала чарът на леля Виня съвсем не се дължи само на красотата ѝ. Има нещо в очите ѝ, едновременно големи, раздалечени и наситено кафяви. Сякаш някъде на заден план леля Виня претака спомените си от дълъг живот, за какъвто повечето хора могат само да мечтаят.

— Не ще да е просто задача — казва Виня. — Повече прилича на дипломатическа мисия.

Шара въздъхва вътрешно.

— Как се сети?

— Заради самоличността, която си избрала. На Тивани — казва Виня. — От години я къташ. Забелязвам такива неща. Когато някой… как да се изразя, минава покрай масата със закуски и си скрива бисквитка-две в ръкава. А после името внезапно се активира, не кога да е, а в нощта, когато научаваме за бедния Ефрем… Има само едно обяснение, нали така?

„Направих грешка — мисли си Шара. — Не биваше да водя този разговор, когато съм толкова уморена.“

— Шара, какви ги вършиш? — нежно пита Виня. — Знаеш, че никога не бих одобрила това.

— Защо? Бях наблизо и съм най-квалифицираният агент.

— Не си най-квалифицираният, защото имаш специално отношение към Ефрем и защото се познавахте лично. По-полезна би ми била другаде. А и първо трябваше да пратиш молба.

— Добре ще е да си провериш пощата — казва Шара.

Сянка на раздразнение минава по лицето на Виня. Тя отива при вратата на кабинета си, разравя купчината, пусната през пощенския отвор, и вади малък лист.

— Отпреди четири часа — казва тя. — Тъкмо навреме.

— Да. Както виждаш — казва Шара, — спазила съм всички процедури. Не съм нарушила нито едно правило. Аз съм агентът с най-висок чин. И съм експерт по въпроса. Никой не знае повече от мен за историята на Баликов.

— О, да — казва Виня и се връща да погледне в стъклото. — Ти си нашият специалист по континентална история. Сега, когато Ефрем го няма, едва ли има друг, който да знае повече от теб за мъртвите им богове.