Робърт Бенет - Град на стълби

Шара отклонява поглед.

— Аз… извинявай — казва Виня. — Беше грубо от моя страна. Сигурна съм, че разбираш обаче… Рядко мога да си позволя дори обикновено съчувствие, дори в този случай.

— Знам — казва Шара. Леля Виня е поела поста на външен министър преди малко повече от седем години. Но и преди това, винаги, именно тя е била човекът с власт в министерството, офицерът, до когото стигат всички решения, преди да продължат в една или друга посока; накрая просто са го направили официално. След повишението ѝ границите на министерството са се разширили, пипалата му са проникнали надълбоко — в търговията, икономиката, политическите партии, управлението на околната среда. И сега всеки път, когато Шара се озове близо до Сейпур — което се случва много рядко, — чува хората да шушукат, че Виня Комейд, матриархът на изтъкнатото семейство Комейд и една от най-големите клечки в Галадеш, е хвърлила око на още по-висок пост, този на министър-председател. Тази идея едновременно плаши и вълнува Шара — ако леля ѝ заеме най-високия пост в Сейпур и на практика в света, може би тя най-сетне ще може да се върне у дома… Но какъв ще е домът, в който да се върне?

— Ако не ти беше обучила Ефрем — казва Виня, — ако не се беше писала доброволец да го запознаеш с основите на занаята, ако не беше прекарала толкова много време с него… знаеш, че бих възложила тази мисия на теб, при това без да се замислям, скъпа. Но на водещите офицери е забранено да разследват смъртта на свои оперативни агенти и ти го знаеш.

— Не съм била негов водещ агент. Само го обучих.

— Така е. Но трябва да признаеш, че и преди си била склонна към рисково поведение, особено когато става въпрос за неща от лично естество.

Шара въздъхва.

— Честно, не мога да повярвам, че отново говорим за това .

— Аз пък мога, дори ако ти не искаш да слушаш. Защото в политическите кръгове все се намира някой да го припомни, опитам ли се да набера средства.

— Беше преди седемнайсет години!

— Преди шестнайсет. Знам. Избирателите може и да имат къса памет. Не е така при политиците.

— За всичките години, откакто работя в чужбина, да е имало и сянка от скандал около мен? Познаваш ме, лельо. Добра съм в работата си, много добра.

— Няма да отрека, че си ми от голяма помощ, скъпа — казва Виня, после въздъхва и се замисля.

Шара контролира грижливо изражението си, докато премисля на бързи обороти случилото се през последните пет минути. Разговорът не върви според очакванията ѝ — смятала е, че леля ѝ ще я смъмри строго, защото по всичко личи, че Шара се е натъкнала на много по-сериозна и опасна операция, в която Пангуи очевидно е бил замесен. Но дотук леля Виня реагира, все едно Пангуи е обикновен историк на дипломатическа мисия… „Което означава, че или не знае, или не иска аз да знам, че знае.“

Затова Шара чака. Открила е, че ако чакаш и си отваряш очите, нещата често сами се разкриват въпреки усилията на противника да ги премълчи. И макар Виня да ѝ е леля, в отношенията между командир и неговия подчинен агент винаги съществува напрежение, противопоставяне.

— Добре де — казва Виня. — Каква е ситуацията там, слушам те?

„Интересно“ — мисли си Шара.

— Не е добра. Под повърхността ври и кипи. Малко ще е да се каже, че ГД Труни е ръководил посолството зле.

— Труни… О, съвсем бях забравила, че го пратиха там. Има ли някакви млади жени наоколо?

Шара се сеща за момичето с чая.

— Една.

— Бременна ли е?

— Мисля, че не.

— Е. Да благодарим на морето за малките дарове.

— А Малагеш, градският губернатор? Тя сякаш… е оставила Баликов да се управлява сам. Избягва да се намесва. Мога ли да разчитам на нея?

— Вероятно. Тя е офицер от кариерата, участвала е в потушаването на бунтовете. Войник до мозъка на костите. Ти обикновено добре се погаждаш с хора от нейния сорт. Е, какво ще ми кажеш за професора?

— Събирам информация — отговаря Шара: скрива се зад служебната терминология, за да избегне прекия отговор.

— И като разбереш кой го е убил и защо, какво ще правиш? — пита Виня.

— Ще анализирам ситуацията, за да преценя дали има заплаха за Сейпур.

— И не обмисляш отмъщение?

— Няма място за отмъщение — казва Шара, — когато очите на света те гледат. Трябва да сме здравомислещи и да не леем кръв. А аз, както винаги, ще съм просто инструмент в ръцете на своя народ.

— Не ми пробутвай официалната реторика — казва Виня. — Не знам дали има и един, който още ѝ се връзва. — Поглежда настрани, обмисля нещо. — Ще ти кажа какво ще направим, Шара. Ще бъда щедра с теб. Искам до една седмица да си приключила случая.