Робърт Бенет - Град на стълби

„Как му беше името — мисли си тя, — на онзи човек, който беше писал по въпроса?“ Щрака с пръсти в опит да си спомни.

— Вочек — казва накрая. — Антон Вочек. Точно така. — Преподавател в университета на Баликов. Според неговата теория, датираща отпреди няколко десетки години, фактът, че Чудото на стените — едно от най-старите и най-прочутите чудеса на Баликов — все още функционира, е доказателство, че поне едно, ако не и няколко от оригиналните Божества, все още съществува под някаква форма. Естествено, след подобно открито нарушение на СР Вочек е изчезнал незабавно, но истината е, че населението на Континента така и не е приело теорията му присърце — защото ако Божествата наистина все още съществуват, къде са и защо не помагат на своя народ?

„Това е проблемът с чудесата — казал ѝ е веднъж Ефрем. — Хората ги възприемат буквално. Като ще е чудо, чудо да е.“

Тя има чувството, че е говорила с него едва вчера, а в действителност от последния им разговор е минало повече от година…

Когато Ефрем Пангуи пристигна на Континента, Шара му показа най-основното в занаята — простички неща като това как да се изтегли по спешност от вражеска територия, как да се отърве от опашка, как да се ориентира в сложния лабиринт на местната власт, както и — макар че едва ли би стигнал чак дотам — как да създаде и поддържа явки, безопасни места, където агент и информатор да се срещат или да си предават информация. В голямата си част това обучение беше предпазна мярка, защото за един сейпурец безопасни места на Континента не съществуват. В качеството си на най-опитния оперативен агент на територията на Континента Шара беше абсурдно свръхквалифицирана за такава задача, която всеки редови агент би отписал като досадна и тривиална, но тя бе драпала със зъби и нокти да я получи, защото в нейните очи Ефрем Пангуи беше най-достойният за уважение и подражание сейпурец, реформатор, лектор, всепризнат познавач на историята. Именно той без чужда помощ беше променил представата на Сейпур за собственото му минало, именно той беше възродил сейпурската правосъдна система, пак той беше изтръгнал училищата от ръцете на богатите и беше направил образованието достъпно за всички, дори за децата от най-бедните квартали… Не беше за вярване, че този велик човек седи срещу нея на една маса в Аханаштан и кима търпеливо, докато тя обяснява — с надеждата, че не прилича твърде много на ученичка, прехласната по учителя си, — че когато баликовски граничар ти иска документите, всъщност иска банкноти от по двайсет дрекела. Сюрреалистично преживяване, да, но се нареждаше сред най-ценните спомени на Шара.

А после тя го отпрати, като се чудеше дали ще се видят някога пак. И ето, година по-късно, вчера, на бюрото ѝ се появи телеграма, в която пишеше, че същият този човек е намерен мъртъв, и не просто мъртъв, а убит . И сякаш не ѝ стигаше този шок, току-що беше открила тайно съобщение, зашито в дрехите му, трик, на който не го беше учила тя …

„И изведнъж започвам да се чудя — мисли си Шара — дали мисията му наистина е била посветена само и единствено на историческите проучвания.“

Търка очи. Гърбът ѝ е схванат от дългото пътуване с влака. Поглежда часовника си и мисли.

В Сейпур е почти осем сутринта.

Не ѝ се иска да го прави, изтощена е и твърде слаба, но знае, че ако не го направи сега, по-късно ще си плати. Безбройни са дребните пропуски, незначителните недоглеждания — като да не докладваш за разходката си до Баликов например, — които лесно могат да бъдат разчетени като измяна.

Отваря вратата на новия си кабинет да се увери, че в коридора отвън няма никого. После затваря вратата и я заключва. Отива при прозореца и затваря външните капаци (истинско облекчение, оказва се, защото странната гледка на мътното слънце я е уморила, без тя да усети). Затваря прозореца.

Подсмърква, раздвижва пръсти. После близва върха на показалеца си и започва да пише по стъклото.

Покрай занаята си Шара често прави незаконни неща. Но едно е да нарушиш закона на дадена държава, когато си действащ оперативен агент на нейна територия, и съвсем друго да правиш онова, което Шара прави в момента, действие, което предизвиква искрен ужас в Сейпур и е най-строго забранено на Континента, родното място на същото това действие.

Защото в момента, в кабинета на ГД Труни, Шара прави чудо.

Както винаги, промяната е почти недоловима. Само лек хлад във въздуха, като течение, сякаш някой някъде е забравил отворена врата; после, докато пише, Шара усеща как стъклената повърхност под пръста ѝ става някак все по-мека и податлива, като вода.