Робърт Бенет - Град на стълби

— Да бе! Това е велико събитие за нашия народ, госпожице…

— Да, за нашия народ. Не за техния . Ако трябва да гадая, господин Труни, бих казала, че причината старейшините на Баликов да не ви слушат и да не ви уважават , и причината кариерата ви да е в застой вече пет години , е, че сте окачили в кабинета си картина, която несъмнено обижда и вбесява същите онези хора, с които сте изпратен да работите! Зигруд! — Гигантът става. — Тъй като хората от поддръжката явно реагират твърде бавно, когато нареждането не е издадено лично от ГД Труни, моля те, свали картината и я строши на коляно. Колкото до вас, господин Труни, моля, седнете. Трябва да обсъдим условията по оттеглянето ви.

Малко по-късно, след като е разкарала сащисания Труни, Шара се връща при бюрото, налива си щедра доза чай и го изпива на екс. Доволна е, че картината я няма, колкото и непатриотично да изглежда това чувство. Колкото по-дълго работи за министерството, толкова повече я дразнят тези прояви на войнстващ шовинизъм.

Поглежда към Зигруд, който седи в ъгъла, вдигнал крака на бюрото, и държи парче от разкъсаното платно.

— Е? — казва тя. — Прекалих ли?

Той вдига поглед: „А ти как мислиш?“

— Добре — казва Шара. — Радвам се да го чуя. Беше ми доста приятно, в интерес на истината.

Зигруд се изкашля и казва с глас от кал и дим, с акцент, гъст като асфалт:

— Коя е Шара Тивани?

— Незначително КП, преди около шест години е била прехвърлена в Юкоштан. Загинала при инцидент с лодка, но била забележително добра в попълването на всякакви формуляри — навсякъде разполагат с доклади за работата ѝ. Когато дойде ред да я заличат от ведомостта, реших да отложа временно процедурата и лично да използвам самоличността ѝ.

— Защото първите ви имена са еднакви?

— Може би. Но си приличаме и по друго. Нима не съм досущ дребен бюрократ, незабележима и безцветна бурмичка в машината?

Зигруд се подсмихва.

— Да де, но никой няма да ти повярва, че си обикновен културен посланик. Та ти току-що уволни Труни.

— Така е, но аз и не искам да го вярват. Искам ги на нокти. Искам да се чудят дали наистина съм онова, за което се представям. — Отива до прозореца и плъзва поглед по омазаното с пушек нощно небе. — Когато бръкнеш с пръчка в гнездо на стършели, стършелите излизат и те погват, вярно, но поне можеш добре да ги огледаш.

— Ако наистина си искала просто да ги разръчкаш — казва той, — достатъчно би било да използваш истинското си име.

— Искам да ги разръчкам, да, но не искам да умра .

Зигруд се усмихва хищно и отново свежда поглед към парчето платно в ръцете си.

— Какво толкова гледаш? — пита тя.

Той обръща парчето към нея. Вижда се лицето на каджа, в профил, строгите му патрициански черти озарени от блясъка на оръжието.

Зигруд обръща парчето от картината към себе си и го повдига, така че малкото нарисувано лице на каджа да е на еднаква височина с лицето на Шара.

— Семейната прилика определено се забелязва — казва той.

— О, я млъкни — сопва се Шара. — И махни това, ако обичаш!

Зигруд се усмихва, навива платното на руло и го хвърля в кошчето до вратата.

— Добре — казва Шара. Изпива още една чаша чай и усеща как тялото ѝ реагира с въодушевление. — Е, да се хващаме на работа. Доведи ми Питри. — И добавя, по-меко: — Трябва да огледаме тялото.

В малкото помещение е горещо, няма вентилация, нито мебелировка. Разложението още не е започнало и поне миризмата им е спестена. Шара се взира в дребното тяло върху кушетката, единият крак — така малък и тънък — виси отстрани. „Все едно е легнал да подремне.“

Не вижда своя герой. Това не е прекрасният мъничък човек, когото познава. Вижда само подута разкървавена плът, която смътно напомня за човешко лице. Главата е прикачена към нещо много по-познато — тънкия като на птичка врат. Тя оглежда ленения костюм, изящните ръце с дълги пръсти, както и нелепите му шарени чорапи, разбира се… Но това не е Ефрем Пангуи. Не може да е той.

Докосва реверите на сакото му. Нарязани са като панделки.

— Какво се е случило с дрехите му?

Питри, Зигруд и пазачът, който охранява подземието, се навеждат да погледнат.

— Извинете? — казва пазачът. Посолството не разполага с морга, затова тленните останки на доктор Ефрем Пангуи са прибрани в мазето, върху някаква кушетка, като ценна плячка, която чака бюрократите да попълнят нужните документи, за да се прибере у дома. „Което отчасти е точно така“ — мисли си Шара.