Робърт Бенет - Град на стълби

Ала незачитането на официалната държавна политика, личащо в обзавеждането на кабинета, бледнее несравнимо пред онова, което виси на стената зад бюрото.

Шара го зяпа вбесена и едновременно с това очарована по един почти перверзен начин. „Как е възможно да е толкова тъп?“

Труни влита в кабинета си с лице толкова скръбно, че все едно той е умрял, а не Ефрем.

— Културен посланик Тивани — казва той. Издава напред лявата си пета, повдига нагоре дясното си рамо и се сгъва в поклон по всички правила на етикета, че и отгоре. — За нас е чест, че сте тук, пък макар и при такива тъжни обстоятелства.

Първата мисъл на Шара е какво ли подготвително училище е завършил Труни в Сейпур. Прочела е досието му, преди да дойде тук, разбира се, и то само е потвърдило впечатлението ѝ, че плявата на влиятелните семейства твърде често бива изхвърляна в сейпурските посолства по света. „Смята, че и аз съм от такова семейство — напомня си тя, — и точно затова ми изнася представление.“

— За мен е чест да бъда тук.

— Колкото до нас, ние… — Труни вдига глава и чак сега забелязва Зигруд, който се е проснал на един стол в ъгъла и си пълни лениво лулата. — Ъхм. К-кой е този?

— Зигруд — казва Шара. — Моят секретар.

— Налага ли се да присъства?

— Зигруд ми помага във всичко, било то поверително или не.

Труни се взира в него.

— Той да не е глух или ням?

— Нито едното, нито другото — отговаря Шара.

— Е — казва Труни, попива с носна кърпичка челото си и идва на себе си. — Е, фактът, че министър Комейд изпраща толкова бързо хора да се погрижат за останките на добрия професор, показва колко високо са го ценили приживе. Цяла нощ ли пътувахте?

Шара кимва.

— Какъв ужас. Чай! — виква внезапно и без никаква видима причина. — Чай!!! — Грабва едно звънче от бюрото си и започва да го тръска неистово, а когато не получава желания отклик, го удря с все сила в плота на бюрото. Момиче на не повече от петнайсетина години влиза в кабинета с гигантски поднос за чай. — Защо се забави толкова? — сопва му се той. — Имам гост . — Момичето свежда очи, а Труни се обръща отново към Шара, все едно са сами в стаята: — Разбрах, че новината ви е заварила в Аханаштан? Ужасен град, поне според мен. Чайките там са обучени крадци, а хората следват примера им. — Махва с пръсти на момичето да излезе и то се оттегля с нисък поклон.

— Трябва да ги цивилизоваме. Хората, не чайките. — Засмива се. — Ще пийнете ли чай? Много е хубав, от най-добрия ни сирланг…

Шара клати глава. Истината е, че като пристрастен към кофеина човек, отчаяно се нуждае от чаша чай, но проклета да е, ако вземе и едно нещо от ГД Труни.

— Както искате. Но Баликов, както несъмнено сте чували, е съвсем различен. Тук има структури, които не са претърпели никаква промяна и не се поддават на нашето влияние. И нямам предвид само стените. Ето, преди три месеца градският губернатор трябваше лично да се намеси, за да не обесят някаква жена, задето се хванала с друг мъж — ще прощавате, че говоря за такива работи пред млада жена като вас, но… — задето се хванала с друг мъж, след като съпругът ѝ починал. При това въпросният съпруг, оказа се, бил покойник от години ! Градските старейшини изобщо не ме слушат, разбира се, но Малагеш… — Не довършва. — Странно, нали, че градът, пострадал най-тежко от миналото, сега най-силно се съпротивлява срещу реформите.

Шара се усмихва и кимва.

— Напълно съм съгласна. — Полага сериозни усилия да не поглежда към картината, която виси на стената зад него. — Значи останките на доктор Пангуи са при вас?

— Какво? О, да — казва той, малко неясно, защото устата му е пълна с полусдъвкана бисквита. — Моля да ме извините… Да, да, тялото е при нас. Ужасно нещо. Трагедия.

— Бих искала да огледам тялото, преди да бъде транспортирано.

— Искате да видите останките ? Те не са… Съжалявам, но човекът не е за гледане.

— Знам как е загинал.

— Знаете? Смъртта му е била ужасна. Ужасна. По-добре си спести гледката, моето момиче.

„Моето момиче“ — мисли си Шара.

— Уведомиха ме как е станало. И въпреки това държа да направя оглед на тялото.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Ами… хм. — Удостоява я с най-дружелюбната си усмивка. — Нека ти дам един съвет, моето момиче. Преди години и аз попаднах в такава ситуация — млад КП, патриот, стремях се да следвам протоколите до точката и запетайката. Сещаш се, готов бях на всичко да си създам добра репутация. Едно ще ти кажа, можеш да се стараеш от тук до края на света, да излъчваш добросъвестност и прочие, но няма кой да те чуе. Никой не слуша . Министерството не обръща никакво внимание на културните посланици. Приеми го като задължително военно обучение — търпиш, докато обучението свърши, и се махаш. Не си давай зор. Забавлявай се. Сигурен съм, че много скоро ще изпратят някой друг да се заеме сериозно с проблема.