Робърт Бенет - Град на стълби

Питри мести поглед между нея и гиганта, който тъкмо се намъква в кабинката на носача въпреки неговите протести.

— По-посланик Тивани?

Тя кимва и слиза на перона.

Жена? Тивани е жена ? Защо не са ги?…

О, проклети да са онези тъпаци от комотдела! Проклети да са клюките и лъжите им!

— Предполагам, че главен дипломат Труни — казва тя — е зает с последствията от убийството. Иначе би дошъл лично?

— Ъъ… — Питри не иска да признае, че е в течение с намеренията на ГД Труни толкова, колкото и с движението на звездите в небето.

Тя примигва към него иззад очилата си. Тишината захлупва Питри като приливна вълна. Той неистово се мъчи да измисли нещо, да каже нещо, каквото и да е. Хваща се за следното:

— Много е хубаво, че вече сте при нас, в Баликов. — „Не, не, крайно неподходящо!“ И въпреки това продължава: — Надявам се, че пътуването ви е било… приятно. — Ужас! Още по-неподходящо!

Тя не бърза да отговори, но след като го гледа още миг-два, казва:

— Питри, нали така бяхте?

— Д-Да.

Зад тях се чува вик. Питри поглежда натам, но не и Тивани. Тя все така гледа него, както се гледа интересна буболечка. Гигантът дърпа нещо от ръцете на носача — нещо като папка с твърда подложка — и носачът никак не изглежда доволен. Гигантът надвисва над него, сваля сивата ръкавица от дясната си ръка и разтваря шепа да му покаже… нещо. Червеното до този миг лице на носача изведнъж побелява. Гигантът откъсва лист от папката на носача, връща му я и си излиза.

— Кой е?…

— Това е секретарят ми — казва Тивани. — Зигруд.

Гигантът вади клечка кибрит, драсва я в нокътя си и подпалва хартията.

— С-секретар? — казва Питри.

Пламъците облизват пръстите на гиганта. И да го боли, не личи по нищо. След като решава, че листът е изгорял в достатъчна степен, гигантът духва силно и по перона се разхвърчава пепел. Мъжът си слага сивата ръкавица и обхожда гарата със студен поглед.

— Да — казва жената. — А сега, ако не ви затруднявам, бих искала да отида право в посолството. Посолството уведомило ли е висшите администратори на Баликов за моето пристигане?

— Ами. Ъъъ…

— Разбирам. Тялото на професора при нас ли е?

Вие му се свят. Пита се, вероятно за пръв път, какво се случва с тялото на човек, след като той умре, и този въпрос внезапно му се струва много по-труден от въпроса за местонахождението на душата му.

— Ясно — казва жената. — С кола ли сте?

Питри кимва.

— Заведете ми при нея, моля.

Той кимва отново, все така шашнат, и я повежда през потъналата в сенки гара към уличката отпред. Постоянно поглежда през рамо към жената.

Това ли им пращат? Това миниатюрно момиченце със скучна външност и писклив гласец? Какво би могло да постигне то в този безкрайно враждебен град, където всичко и всички са под подозрение? Чудо ще е, ако изкара и една нощ.

Тя гледа.

Гледа очуканите арки, килналите се гигантски куполи, кулите с ронеща се мазилка, лъкатушните улици. Гледа избелелите фризове по фасадите, закърпените и провиснали покриви на кулите, почернелите от сажди декоративни ниши над вратите, напуканите стъкла на прозорците. Гледа хората — ниски, дрипави, недохранени — как влачат крака под портици и портали, просяци в един град на чудеса. Очаквала е да види точно това, ала мрачното запустение все пак я вълнува, кара я да се пита как ли е изглеждал градът преди седемдесет, осемдесет, деветдесет години.