Лийси Харисън - Чудовището на нашата улица

— Започвай да снимаш, Ван Вербентенгарден! — извика Джейдра. — Не ти плащам да лапаш мухите.

— И какво по-точно да снимам? — изкрещя Ван Вербентенгарден на свой ред. — Нямам модели, нямам бижута, нямам видимост.

— Тогава се гръмни! — изрева Джейдра и насочи пръст към него.

— Ти се гръмни — изсумтя той.

— Овес? — провикна се Кора и хвърли храна, докато минаваше покрай животните. — Кой иска овес? — тя хвана ласото и се приготви да го хвърли. Но камилите не се подкупваха лесно с храна, нещо, което Кора като камиларка трябваше да знае.

— Найлс, Хъмфри, Луксор? — провикна се някой от върха на пъстроцветната дюна. — Найлс, Хъмфри, Луксор? — Имаше музика в този глас. Той бе тъй чист, ясен, ангелски.

— Мели? — Кандис затаи дъх, щом видя сестра си цяла в злато от залязващото слънце, а дрехата й се вееше на вятъра. Приличаше на небесна богиня.

— Найлс, Хъмфри, Луксор? — пееше тя.

Джейдра и Ван Вербентенгарден прекратиха свадата си.

Звукът не приличаше на нищо, което Клео бе чувала досега, но си представяше, че сигурно съществува в отвъдното.

— Найлс, Хъмфриии, Луксор? — Извивките на Мелъди бяха като на славей.

Целият екип застина. Дори Кандис притихна.

— Найлс, Хъмфрииии, Луксор? — Неустоимият напевен глас бе като коприна, която се разстилаше върху смрачаващите се дюни. Ако Клаудин бе тук, би легнала по гръб и мирно би се предала.

Кора спря ATV-то.

— Найлс, Хъмфри, Луксор, в безопасност сте. Найлс, Хъмфри, Луксор, не се страхувайте. Върнете се.

Камилите спряха да тичат. Спряха да кихат, да реват и да хвърлят къчове.

— Найлс, Хъмфри, Луксор, върнете се.

И една по една те се върнаха.

Кора отиде при тях, завърза на вратовете им поводите и ги върна обратно към ремаркетата.

— Край на снимките — извика Джейдра и ритна една торба с овес, а после с отсечени стъпки се отдалечи. Цялото й излъчване казваше: не искам да знам за рисунките ти. И Клео не можеше да я вини. Снимките бяха пълна катастрофа. Но беше забавно.

Мелъди скочи от дюната и затича към тях, без да се смути от вълнуващото изпълнение.

— Как го направи? — Кандис бе поразена.

Хората от екипа приближиха да видят отблизо момичето с божествения глас. Но приближаха ли, изведнъж ставаха неуверени и напрегнати, без да знаят какво да правят: дали да й благодарят, или да отправят молитва към нея. Затова повечето просто продължаваха нататък.

— Мисля, че гласът ти се е върнал! — Кандис силно прегърна сестра си. Когато се разделиха, перуките и на двете се бяха килнали рошави на една страна.

— Странна работа, а? — Мелъди свъси вежди. — Само повиках камилите. Не знаех изобщо какво ще излезе навън от устата ми. Но беше нещо като пеене.

— Трябва да се обадя на мама и татко. Те ще полудеят от радост. — Кандис забърза към масата, върху която имаше камера.

— Защо отиваш там да се обадиш? — попита Мелъди.

— Защото после ще попитам Ван Вербентенгарден дали прави снимки за годишници — призна Кандис и виновно се подсмихна.

Мелъди се засмя.

— Може ли да се преоблечем вече? Развивам синдром на раздялата с горнището си с качулка.

Клео кимна. След това, което чу, би направила всичко, което Мелъди пожелае. Мелодорк беше нещо като повелител на камилите! Клео изгаряше от нетърпение да се сдобри с Дюс и да му разкаже всичко.

— Изумително — посрещна ги Ману в палатката. Очите му бяха насълзени. — Това беше просто изумително.

— Благодаря — отвърна скромно Мелъди.

— Майка ти тук ли е? — попита той.

— Не, дойдох със сестра ми.

— Ех — той въздъхна като човек, който си припомня скъп спомен. — Предай на Марина много поздрави от Ману. Беше толкова отдавна — нежна усмивка се застоя на лицето му за кратко, а после Ману се обърна към Клео. — Ще опаковам скъпоценностите. Ще те чакам при колата.

— Мисля, че ме объркахте с някого — каза Мелъди.

— О, не — засмя се той. — Този глас не може да се сбърка. Точно като на майка ти. Марина можеше да накара всички да направят, каквото пожелаеше. Толкова бе опияняващ.

— Съжалявам, но мама се казва Глори. Глори Карвър. От Калифорния.

— Сигурна ли си?

— Ману, не ставай глупав — сопна се Клео. — Как може да не знае коя е майка й.

Той се вглеждаше в лицето на Мелъди, така че Клео доста би се поуплашила, ако не го познаваше.

— Ману!

Той поклати глава.

— Права си. Мисля за друг.

Мелъди му прости с усмивка.

— Помня, че бях чул, че дъщерята на Марина имала незабравим нос, който приличал много на гърбицата на камила. — Той се засмя. — А твоят е съвършен. Грешката е моя. Съжалявам.