Лийси Харисън - Чудовището на нашата улица

„Хм, кой е моделът тук?“

— Джейдра не желае да чака повече. Ще изпуснем светлината.

„Къде сте?“

Клео наведе глава и погледна отново телефона си. Имаше обхват и заряд в батерията. Но не и нови съобщения. Мънистата на украшението на главата й иззвънтяха сигурно за последно и по-добре беше Клаудин, Блу и Лала най-сетне да се появят.

— Трябваше да са пристигнали още преди два часа. Нищо не разбирам — успя да изграчи тя пресипнало, въпреки топката косми, която сякаш бе заседнала на гърлото й. — Ами ако е станала катастрофа?

— Тогава имаш три минути да ги изстържеш от асфалта, или снимките се отменят — отвърна й грубо стажантката, после натисна газта и отпраши сред рева на мотора.

Клео можеше да прати ново съобщение, но имаше ли смисъл? Вече бе пратила единайсет с различен тон всяко, а досега не бе получила дори един отговор. В друг случай Клео би се зачудила дали приятелките й не са полудели? Но не и днес. През последния час в училище те не спряха да й пишат и брояха минутите, нетърпеливи да дойдат при нея на снимачната площадка.

Клео погледна фолиото, увито около краката й да предпази педикюра. После се заклати на пети към своя плешив спасител.

— Намери ли ги?

Ману стоеше в дъното на палатката с четирима гардове, наети да охраняват съкровището. Той провери едновременно трите мобилни телефона, вдигна тъмните си очи и се усмихна широко.

— Точно сега паркират.

— Благодаря ти, Геб! — Клео протегна ръце за прегръдка, но виртуална, от страх да не би да разроши перата на бюстието си.

— Благодарностите към Геб са съвсем на място. — Той отвърна на прегръдката.

— Събирайте се — извика Джейдра, редакторката, която всяваше страх.

Тя скочи от ATV-то на стажантката и събра екипа си. Късата й изрусена коса, бялата като кисело мляко кожа и коктейла от крещящи пръстени на всеки пръст донесоха на Клео дълго желана утеха. Конкуренцията в бизнеса с бижутата очевидно не бе така силна, както тя смяташе.

— Момичетата са тук и са великолепни! Трябва само малко да ги пооправим и да сменят дрехите. Ако не успеем да нагодим нещо сега, после ще го оправяме на фотошопа. Хайде, размърдайте се! Слънцето залязва. Мракът се спуска над нас.

„Великолепни ли каза тя?“

Клео винаги бе знаела, че Блу и Клаудин изглеждат добре. Привлекателни? Да. Интригуващи? Напълно. Екзотични? Сто процента. Но великолепни? По стандартите за красота на нормитата? Хмм, може би светът наистина бе готов за промяна.

— Клео!

Тя се обърна радостна. За първи път през целия ден някой се обръщаше към нея с името й, а не с „Египтянката“.

Беше Мелъди Карвър. В рокля от шифон с леопардова шарка.

„Светът напълно ли е полудял?“

— Ти какво правиш тук? — попита Клео и погледна над рамото й с надеждата да види другите зад нея. Но там, освен една блондинка с жълта рокля, която се препъваше по пясъка на токчета, друг нямаше.

— Къде са момичетата?

— Наистина ли очакваш да се появят след онова, което направи? — Присвити, сивите очи на Мелъди я гледаха обвинително.

— Моля? — Златното украшение на главата на Клео издрънча отново. — На мен ми казаха, че са дошли.

— Грешно са ти казали — Мелъди повдигна на рамото си падналата презрамка.

— Ще ми кажеш ли, моля те, какво става тук? И започни от там защо си облякла евтина имитация на роклята на Roberto Cavalli?

Блондинката пристъпи напред.

— Първо, не е имитация. Моделът е от ’89-а. И второ, приготви се ти да ни дадеш обяснения.

— Ти коя си? — рязко я скастри Клео, като внимаваше да не развали прическата си. — Барби?

— Това е Кандис, сестра ми — каза Мелъди. — Тук сме като представители на ГАЩИ да разберем защо съвсем умишлено се опитваш да разгромиш приятелите си. Бих очаквала това от Бека, но от теб? Имаш ли някаква представа какво направи? Всички са…

— О, Джейдра има право — прехласна се слаб като карфица мъж с червени прилепнали дънки, бял потник с Тутанкамон на него и три мюсюлмански шала. — Аз съм Джофри. Една дума. А вие, момичета, сте великолепни. Сигурно сте от Ел Ей. И двете сте втори размер, нали?

— Аз съм S в ханша, а горе съм XL — намигна му Кандис.

— Трябва да оправя някои неща. Ще се върна по-бързо, отколкото можете да кажете „смърцофаг“.

— Казва се саркофаг — поправи го Клео, може би за стотен път.

— О, боже, мо-зъ-чен срив — изпя той, докато се отдалечаваше.

— Мели, ти не ми каза, че ще участваме във фотосесия! — Кандис сияеше и се усмихваше на добре сложения фотограф.