Сара Маас - Двор от рози и бодли

– С теб ще се занимавам по-късно – изръмжа му тя и отново ме потопи в бездна от болка.

Никога няма да го кажа, никога няма да позволя да чуе думите, които иска, дори да ме убие. Ако това са последните ми мигове, така да бъде. Ако това е слабостта, която ще ме унищожи, ще я прегърна с цялото си сърце. Ако това е...

Всеки мой удар по сила е славен,

но когато убивам, убивам аз бавно...

Ето какво бяха изминалите три месеца – бавна, ужасна смърт. Онова, което чувствах към Тамлин, е причина за тази смърт. Няма лек – нито болката, нито отсъствието, нито щастието могат да ме излекуват.

Ала отхвърлена, мога да убия човека,

Тя може да ме изтезава колкото иска, но никога няма да унищожи онова, което изпитвам към него. Тамлин никога няма да я пожелае, жилото на отказа му никога няма да изчезне.

Светът започна да потъмнява, да отнема от болката.

но винаги ценя онези с много дързост.

Толкова дълго бягах от истината, но когато се разкрих пред него, пред сестрите си... това изискваше повече дързост и смелост от всяко едно от изпитанията ми тук.

– Кажи го, мръсен звяр – изсъска Амаранта. Може и да си е послужила с измама, определяйки условията на сделката ни, но за гатанката ми даде друга клетва – моментална свобода, независимо от волята ù.

Кръвта изпълни устата ми и прокапа навън. Погледнах маскираното лице на Тамлин за последен път.

– Любов – промълвих аз, докато светът се превръщаше в безкраен мрак.

Последва миг без болка.

– Отговорът на гатанката... – успях да продължа, давейки се в собствената си кръв, – е... любов.

Очите на Тамлин се разшириха, когато нещо в гръбнака ми се пречупи окончателно.

Бях далече, но все още виждах – виждах през очи, които не бяха мои, очите на някой, който бавно се изправяше от напукания, окървавен под.

Лицето на Амаранта изгуби напрегнатото си изражение. Ето го тялото ми – проснато на земята, главата ми извита под ужасяващо неестествен ъгъл. Проблясък на червена коса в тълпата. Люсиен.

В единственото живо око на Люсиен блестяха сълзи, когато той вдигна ръка и свали лисичата маска от лицето си.

Въпреки жестоките белези лицето му беше привлекателно – с остри, елегантни черти. Само че онзи, в чието тяло се намирах сега, гледаше към Тамлин, който бавно се обърна към мъртвото ми тяло.

Чертите на все още маскираното лице на Тамлин се изкривиха и се превърнаха в страховити и вълчи, когато той вдигна поглед към кралицата и изръмжа. Зъбите му се удължиха.

Амаранта отстъпи назад, отдалечи се от трупа ми. Успя само да прошепне „Моля“, преди да избухне златиста светлина.

Кралицата бе запратена към далечната стена, а Тамлин нададе рев, който разтърси планината, и се метна след нея. Преобрази се в зверския си вид със светкавична бързина – козина и нокти върху пласт след пласт смъртоносни мускули.

В момента, в който тя се удари в стената, той я хвана за шията и камъните по стената се пропукаха, когато я блъсна в нея с мощната си лапа, осеяна с нокти.

Тя се мяташе, но не можеше да направи нищо срещу първичната сила на звяра в Тамлин. По козината на едната му лапа потече кръв от мястото, където го е издрала.

Аторът и пазачите се втурнаха към кралицата, но няколко нисши и Върховни елфи, чиито маски паднаха на земята, им препречиха пътя и ги спряха. Амаранта запищя и се опита да ритне Тамлин, опита се да го победи с тъмната си магия, но около козината му като втора кожа блестеше златист ореол. Не можеше да го докосне.

– Там! – извика Люсиен над глъчката.

Във въздуха изсвистя меч като падаща звезда от стомана.

Тамлин го хвана с огромната си лапа. Писъкът на Амаранта секна внезапно, когато той заби меча в главата ù с такава сила, че острието проби камъка зад нея.

После стисна челюсти около гърлото ù... и откъсна гръкляна.

Настана тишина.

Едва когато погледът ми отново се сведе към мъртвото ми тяло, осъзнах през чии очи наблюдавам всичко. Рисанд не се приближи към трупа ми. Чу се тупкане от лапи по пода, взрив от светлина, а после стъпки, които започнаха да кънтят в тишината. Звярът си беше отишъл.

Видях, че кръвта на Амаранта е изчезнала от лицето му, от туниката, когато той коленичи.

Вдигна неподвижното ми, пречупено тяло и го притисна към гърдите си. Беше още с маската, но видях сълзите, които капеха по мръсната ми туника, и чух покъртителните ридания, които го разтърсваха, докато люлееше тялото ми и галеше косата ми.