Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Не – промълви някой. Люсиен. Мечът му висеше от отпуснатата ръка. Много от Върховните елфи наоколо гледаха с насълзени очи Тамлин и мъртвото тяло в ръцете му.

Исках да стигна до него. Исках да го докосна, да го моля да ми прости за стореното, за другите две тела на пода, но бях толкова далече.

Някой се появи до Люсиен – висок, красив, тъмнокос мъж, чиито черти бяха почти същите като на Люсиен. Люсиен не погледна баща си, но се скова, когато Великият господар на Двора на Есента пристъпи към Тамлин и протегна към него стиснатата си в юмрук ръка.

Тамлин вдигна поглед едва когато Великият господар разтвори пръсти и обърна длан надолу. От нея върху тялото ми падна ярка искра. Проблесна и изчезна, когато докосна гърдите ми.

Появиха се още две фигури – и двете на красиви, млади мъже. През очите на гостоприемника си веднага ги познах. Този отляво, с кафявата кожа, бе облечен с туника в синьо и зелено, а бялорусата му глава бе увенчана с венец от рози – Великият господар на Двора на Лятото. Бледият му спътник, облечен в бяло и сиво, носеше корона от блещукащ лед. Великият господар на Двора на Зимата.

С високо вдигнати глави, с изопнати рамене, те също пуснаха две искрици върху мен и Тамлин склони глава от благодарност.

Приближи се още един Велик господар, който също пусна искрица от ръката си върху мен. Той грееше най-ярко от всички и от златисто червените му одежди се досетих, че е господарят на Двора на Зората. После дойде господарят на Двора на Деня, облечен в бяло и златно, със светлокафеникава кожа, която грееше с вътрешна светлина, и присъедини своя дар към този на останалите, отправяйки тъжна усмивка към Тамлин, преди да се отдалечи.

Рисанд пристъпи напред, носейки остатъка от душата ми в себе си и видях как Тамлин се взира в мен... в нас.

– Заради онова, което тя ни даде – каза Рисанд и протегна ръка, – ние ще се отплатим с онова, което предците ни са дарявали на малцина.

Той спря за малко и после каза:

– Сега сме квит.

Усетих проблясъка на хумора му, когато разтвори длан и пусна зрънцето светлина да падне върху мен.

Тамлин нежно отметна мръсната ми коса от лицето. Ръката му засия като изгряващо слънце и после в средата на дланта му се появи още едно бляскаво зрънце светлина.

– Обичам те – прошепна той и ме целуна, преди да сложи ръка на сърцето ми.

Всичко беше черно и топло... и гъсто. Мастиленочерно, но със златисти отблясъци. Плувах към повърхността, където ме чакаше Тамлин, където ме чакаше животът . Плувах все нагоре и нагоре, зажадняла за въздух. Златистата светлина се завихри и мракът се превърна в искрящо вино, в което беше по-лесно да се плува, с мехурчета, пукащи се навсякъде около мен, и...

Рязко си поех дъх и усетих как въздухът нахлува в гърлото ми.

Лежах на студения под. Нямаше болка, нито кръв, нито счупени кости. Премигнах. Над мен се поклащаше полилей. Не бях забелязала досега колко са красиви кристалите по него, как отразяват звука от резките поемания на въздух в тълпата. Тълпа... значи все още бях в тронната зала. Тоест... не съм мъртва наистина. Значи аз... съм убила онези... аз... Залата се завъртя около мен.

Простенах и се подпрях с ръце на пода, готова да се изправя, но видът на ръцете ми ме накара да замръзна. Кожата ми сияеше със странна светлина, а пръстите ми изглеждаха по-дълги , разперени на мрамора. Отблъснах се и се изправих. Чувствах се... чувствах се силна , бърза, ловка. И...

И се бях превърнала във Върховен елф.

Вцепених се, когато усетих, че Тамлин стои зад мен, помирисах онзи негов аромат на дъжд и пролетна поляна, по-богат и силен отвсякога. Не можех да се обърна и да го погледна. Не можех... не можех да помръдна. Върховен елф. Безсмъртна. Какво са направили?

Чух как Тамлин затаи дъх и как издиша. Чувах дишането, шепота, плача и тихите възгласи на радост сред тълпата, която все още ни гледаше, гледаше мен, а някои запяха песни в прослава на силата на Великите господари.

– Само така можехме да те спасим – каза тихо Тамлин.

Аз погледнах към стената и ръката ми се вдигна към шията. Забравих напълно за елфите наоколо.

Там, под гниещото тяло на Клер, бе Амаранта, с широко отворена уста и меч, забит в главата. Гърлото ù го нямаше, а предната част на роклята ù беше потънала в кръв.

Амаранта е мъртва. Те са свободни. Аз съм свободна. Тамлин...

Амаранта е мъртва. А аз убих двама Върховни елфи. Бях...

Бавно поклатих глава.

– Ти...