Гласът ми прозвуча прекалено високо в ушите ми, докато се опитвах да се отблъсна от тази, изпълнена с черно стена, която заплашваше да ме погълне отново. Амаранта е мъртва.
– Виж сама – каза той.
Забила поглед в земята, аз се обърнах. Там, на червения мрамор, лежеше златна маска и се взираше в мен с празните дупки за очите.
– Фейра – каза Тамлин, подхвана брадичката ми с ръка и нежно я повдигна, за да го погледна в лицето. Първо видях познатата линия на долната му челюст, после устата, а после...
Беше точно такъв, какъвто си го представях.
Той ми се усмихна, цялото му лице светна от онази спокойна радост, която толкова обичах, и отметна косата от лицето ми. Примрях от сладост при допира на пръстите му до кожата ми и вдигнах ръка да докосна неговото лице, да проследя контурите на високите му скули и прекрасния, прав нос, на ясното, високо чело и леко извитите вежди над зелените очи.
Какво извърших само за да стигна до този момент, да стоя тук... отблъснах тази мисъл. Ще да мисля за това след минута, след час, след ден, ще направя опит да се изправя пред всичко, сторено от мен.
Сложих ръка върху сърцето на Тамлин и равномерният ритъм отекна дълбоко в мен.
* * *
Седях на крайчеца на леглото и макар да вярвах, че безсмъртието означава по-висок праг на болката и по-бързо заздравяване на раните, доста често присвивах лице от болка, докато Тамлин оглеждаше останалите по мен рани и ги лекуваше. В часовете, последвали смъртта на Амаранта, почти не оставахме насаме... в часовете след онова, което причиних на онези двама елфи.
Но сега, в тази тиха стая... не можех повече да обръщам гръб на истината, която пулсираше в главата ми с всеки дъх, който поемах.
Аз ги убих. Пролях кръвта им. Дори не видях кога са отнесли телата им.
Защото в тронната зала се възцари хаос веднага след като се събудих. Аторът и злите елфи изчезнаха оттам светкавично, заедно с братята на Люсиен, което бе умен ход, предвид факта, че Люсиен не е единственият със сметки за уреждане. Нямаше и следа от Рисанд. Някои избягаха, други се отдадоха на веселие, а трети или стояха неподвижно, или пристъпваха с отнесен поглед и пребледнели лица. Сякаш и те не бяха сигурни, че всичко това е истина.
Един по един, със сълзи и радостни усмивки Върховните и нисши елфи от Двора на Пролетта се скупчиха около Тамлин, коленичеха пред него, прегръщаха го и го целуваха, благодаряха му и благодаряха на мен . Аз се отдръпнах и само кимах, защото нямах думи, с които да отвърна на благодарността им, благодарността за елфите, които убих, за да спася тях.
Сред хаоса на тронната зала последваха срещи – кратки, напрегнати срещи на Великите гсподари, съюзници на Тамлин, да обсъдят какви ще са следващите им действия. После Тамлин се заговори с Люсиен и неколцина Върховни елфи от Двора на Пролетта, които се представиха като негови стражи. Всяка дума, всеки поет дъх ми се струваше твърде силен, всеки аромат беше прекалено натрапчив, светлината – прекалено ярка. Беше ми по-лесно да стоя неподвижно, отколкото да се движа, от приспособяването към това странно, могъщо тяло, което сега е мое. Не можех дори да докосна косата си, без да се сепна от различните си пръсти.
Още и още, докато новите ми, по-силни сетива не оголиха самата ми същност. Тамлин най-сетне забеляза безизразния ми поглед и мълчанието и ме хвана за ръката. Поведе ме по лабиринта от коридори и тунели, докато стигнахме до тиха спалня в едно отдалечено крило на двора.
– Фейра – каза Тамлин сега и вдигна глава от голия ми крак, който оглеждаше в момента. Толкова бях свикнала с маската, че красивото му лице ме изненадваше всеки път, щом го погледнех.
За това... за това убих онези елфи. Смъртта им не е напразна, но... Когато се събудих, кръвта по ръцете ми бе изчезнала, сякаш превръщането ми в безсмъртна, оцеляването ми, ми дава правото да не виждам кръвта, с която съм получила този дар.
– Какво има? – попитах. Гласът ми беше... тих. Глух. Трябва да се опитам... да се опитам да звуча по-весело, заради него, заради онова, което се случи преди малко, но...
Той ми отправи добре познатата си полуусмивка. Ако беше човек, щеше да е на около двадесет и осем години. Но той не е човек, нито пък вече аз.
Не съм сигурна дали тази мисъл ме прави щастлива, или не.
Това бе най-малката ми грижа. Трябва да го умолявам да ми прости, да умолявам семействата и приятелите на онези двама елфи да ми простят. Трябва да съм на колене, да плача от срам заради онова, което извърших...
Читать дальше