Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Забравих, че отдавна не си излизала на светло.

Очите ми пареха от светлината и аз постоях известно време, без да говоря, докато вече можех да погледна напред, без в главата ми да избухне остра болка. Пред мен се разкриваше пейзаж от виолетови, покрити със сняг планини, но скалите на планината, в която бяхме ние, бяха кафяви и голи – нито стръкче трева, нито една снежинка.

Най-сетне обърнах поглед към него. Ципестите му криле бяха извадени – прибрани зад гърба му, но ръцете и краката му изглеждаха нормално, без ноктите на хищна птица.

– Какво искаш?

Думите не прозвучаха толкова остро, колкото възнамерявах. Не и когато си спомних как се бори, как отново и отново нападаше Амаранта, за да ме спаси.

– Само да се сбогувам – каза той. Топъл бриз разроши косата му и от раменете му се надигнаха струйки нощ. – Преди любимият ти да те отведе оттук завинаги.

– Не завинаги – напомних аз и размърдах татуираните си пръсти пред лицето му. – Нали се разбрахме за една седмица от всеки месец?

Тези думи, за щастие, прозвучаха ледено.

Рис се усмихна леко, а крилете му зашумоляха за миг и после замряха.

– Как бих могъл да забравя?

Погледнах към носа му, от който преди няколко часа течеше кръв, виолетовите очи, които бяха изпълнени с болка.

– Защо? – попитах.

Той разбра какво имам предвид и сви рамене.

– Защото, когато се пишат легендите, не искам да ме запомнят като онзи, който е стоял отстрани. Искам бъдещото ми поколение да знае, че и аз бях там, че се бих с нея накрая, макар и да не успях да направя нещо съществено.

Аз премигнах, този път не от ярките лъчи на слънцето.

– Защото – продължи той, без да откъсва поглед от моя, – не исках да се биеш сама. Или да умреш сама.

За момент си припомних елфа, който умря във фоайето ни и как Тамлин каза същото нещо.

– Благодаря – казах със свито гърло.

Рис разцъфна в усмивка, но очите му не се засмяха.

– Съмнявам се, че ще ми благодариш, когато те заведа в Двора на Нощта.

Не си направих труда да му отговарям, а се обърнах напред, към пейзажа.

Планините изглеждаха безкрайни, проблясващи под слънцето, огромни под ясното синьо небе.

Но нищо в мен не трепна, нищо не започна да запаметява светлината и цветовете.

– Ще летиш ли до дома си? – попитах тихо.

Последва тих смях.

– За жалост, това ще ми отнеме повече време, отколкото мога да си позволя. Някой друг ден ще вкуся небето отново.

Хвърлих поглед на крилете, прилежно събрани зад атлетичното му тяло, и с дрезгав глас казах:

– Не си ми споменавал, че обичаш крилете си – че обичаш да летиш.

Не, не точно, той направи така, че умението му да мени формата си да изглежда… незначително, безполезно, скучно.

Рисанд само повдигна рамене.

– За жалост, всичко, което обичам, винаги ми се отнема. Малцина знаят за крилете. И за летенето.

В лунната белота на лицето му се промъкна малко цвят. Зачудих се дали Амаранта го е държала под земята толкова дълго, че да загуби цвета си, дали някога не е имал загорял тен. Един Велик господар, който обича да лети, затворен в недрата на планината. Сенки, създадени от нечия друга ръка, все още се мяркаха във виолетовите му очи. Запитах се дали някога ще изчезнат.

– Какво е усещането да си Върховен елф? – попита той – тих, любопитен въпрос.

Аз отново погледнах безкрайните планински вериги и се замислих. Дали защото нямаше кой друг да ме чуе, или защото сенките в неговите очи щяха завинаги да останат и в моите, но казах:

– Аз съм безсмъртна... която доскоро е била смъртна. Това тяло... – сведох очи към ръката си, толкова чиста, толкова искряща – подигравка с онова, което е извършила. – Това тяло е различно, но това... – сложих ръка на сърцето си, – това е още човешко. Сигурно винаги ще остане такова. Но щеше да ми е по-лесно да живея с... – гърлото ми се стегна. – Щеше да е по-лесно да живея с мисълта за онова, което направих, ако и сърцето ми се беше променило. Може би няма да мисля толкова за него. Може би ще успея да убедя сама себе си, че смъртта им не е била напразна. Може би безсмъртието ще ме отърве от тези мисли. Не знам дали го искам.

Рисанд се взираше в мен толкова дълго, че накрая вдигнах поглед към него.

– Радвай се, че имаш човешко сърце, Фейра. Съжалявай онези, които не чувстват нищо.

Не можех да му обясня за дупката, която вече се настани в душата ми, не исках да обяснявам, затова просто кимнах.

– Е, довиждане засега – каза той и разклати глава наляво-надясно, сякаш вратът му се е схванал, докато си говорехме за незначителни неща. Поклони ми се, крилете изчезнаха напълно и той започна да се слива с най-близката сянка, но изведнъж замръзна.