Сара Маас - Двор от рози и бодли

Елфите започнаха да викат, че играе нечестно, да искат Тамлин да бъде освободен от проклятието, да я наричат измамна лъжкиня. През мъглата от болка видях Рисанд приклекнал до Тамлин. Не за да му помогне, а за да сграбчи...

– Всички сте прасета – мръсни, подли прасета .

Аз се разридах, когато кракът ù настъпи счупените ми реб­ра. И отново. И отново.

– Смъртното ти сърце не значи нищо за нас.

В следващия момент Рисанд отново бе на крака, с окървавения нож в ръце. Метна се към Амаранта, бърз като сянка, насочил ясеновия кинжал към гърлото ù.

Тя вдигна ръка, без дори да го погледне, и той отлетя назад, запратен натам от стена от бяла светлина.

Болката спря да ме измъчва за секунда, достатъчно дълго, че да го видя как се удря в земята, става и отново се мята към нея – сега ръцете му свършваха с нокти, не с пръсти. Той отново се удари в невидимата стена, която Амаранта бе издигнала около себе си и болката отново ме облада, когато се обърна към него.

– Ти, предателски боклук – изсъска тя на Рисанд. – И ти не си по-добър от човешките зверове.

Един по един, сякаш натискани от нечия ръка, ноктите му започнаха да се прибират под кожата, оставяйки кървави следи. Той изруга, ниско и гърлено.

– Ти си го планирал през цялото време.

Магията ù го отхвърли отново назад и после пак го удари, толкова силно, че главата му срещна мрамора с пукот и кинжалът отхвръкна от разперените му пръсти. Никой не понечи да му помогне и тя го удари за трети път с магия. Червеният мрамор се натроши под тялото му и към мен плъзна мрежа от пукнатини като паяжина. Удряше го отново и отново. Рис изстена.

– Спри – промълвих аз. Устата ми се пълнеше с кръв, докато протягах ръка към крака ù. – Моля те.

Ръцете на Рисанд се подвиха под него, докато се опитваше да се изправи, а от носа му течеше кръв и капеше по мрамора. Очите му срещнаха моите.

Нишката, която ни свързваше, се изопна. Намирах се ту в своето тяло, ту в неговото, виждах се през неговите очи, кървяща, изпотрошена, ридаеща.

После се върнах с трясък в собственото си съзнание, когато Амаранта отново се обърна към мен.

– Да спра? Да спра? Не се преструвай, че те е грижа, човече – рече тя и сви пръст. Гърбът ми отново се изви, гръбнакът ми се огъна до точката на пречупване и чух как Рис крещи името ми, преди светът около мен да изчезне.

Тогава започнаха спомените – поредица от най-лошите моменти в живота ми, разказ за отчаяние и мрак. Когато дойде краят на този разказ, аз се разплаках – без да чувствам цялата агония, в която се гърчеше тялото ми, аз видях заека, кървящ на поляната, видях ножа си, забит в гърлото му. Първата ми плячка – първият живот, който отнех.

Бях изгладняла до смърт, отчаяна. И въпреки това по-късно, когато семейството ми погълна заека, аз пропълзях обратно в гората и плаках часове наред, осъзнавайки, че съм прекрачила важна черта, че душата ми е опетнена.

– Кажи, че не го обичаш! – изкрещя Амаранта и кръвта по ръцете ми се превърна в кръвта на заека, кръвта на онова, което съм изгубила.

Но нямаше да го кажа. Защото любовта ми към Тамлин е единственото нещо, което ми остана – единственото, което не мога да пожертвам.

Червено-черната мъгла пред очите ми се проясни. Видях очите на Тамлин, разширените му очи, докато той се прокрадва към Амаранта, гледа ме как умирам и не може да ме спаси, защото раната му заздравява бавно и тя все още държи силата му.

Амаранта никога не е възнамерявала да ме остави жива, никога не е възнамерявала да го пусне да си отиде.

– Амаранта, спри – помоли я Тамлин, свел глава пред краката ù, притиснал ръка към раната в гърдите си. – Спри . Съжалявам. Съжалявам за онова, което казах за Клития преди всички тези години. Моля те.

Амаранта не му обърна внимание, но аз не можех да откъсна поглед от него. Очите на Тамлин бяха толкова зелени, зелени като поляните в имението му. Нюанс, който отми спомените, нахлули в съзнанието ми, и потисна злото, което ме разкъсваше къс по къс. Аз отново изкрещях, когато капачките на коленете ми се опънаха, готови да се пречупят, но виждах вълшебната гора, виждах онзи следобед, когато лежахме на тревата, утрото, в което гледахме изгрева, деня, в който за миг, само за миг, познах истинското щастие.

– Кажи, че не го обичаш – изплю Амаранта към мен и тялото ми се сгърчи, продължи да се троши. – Признай, че имаш непостоянно сърце .

– Амаранта, моля те – простена Тамлин – кръвта му все така капеше по пода. – Ще направя, каквото поискаш.