Сара Маас - Двор от рози и бодли

Не вярвай на никого, така ми каза Алис. Но аз вярвах на Тамлин. Още повече вярвах на себе си. Вярвах, че съм чула правилно, вярвах, че Тамлин е по-умен от Амаранта, и вярвах, че всички жертви, които съм направила, не са били напразни.

В залата се възцари мълчание, но моето внимание бе погълнато от Тамлин. Осъзнаването на истината трябва да се е изписало на лицето ми, защото дишането му се ускори и той вдигна глава.

Направих крачка към него. После още една. Права бях. Нямаше друг начин.

Поех си дълбоко въздух и грабнах кинжала от възглавничката. Може да бъркам, да допускам болезнена, фатална грешка.

Но на устните на Тамлин изплува лека усмивка, когато застанах над него с кинжала в ръка.

Има Съдба, защото именно Съдбата се погрижи да се намирам на място, откъдето да подслушам разговора с Люсиен, защото Съдбата е прошепнала на Тамлин, че студеното, дръпнато момиче, което е довел в дома си, е избраната, която ще развали проклятието му. Затова Съдбата ми помогна да остана жива – за да стигна дотук, да види дали съм слушала внимателно.

И ето го тук, моя Велик господар, моя любим, коленичил пред мен.

– Обичам те – казах аз и забих ножа в гърдите му.

Тамлин извика, когато острието прониза плътта му и разсече костите. За един ужасяващ миг, когато кръвта му плисна по ръката ми, си помислих, че ясеновият кинжал ще излезе от гърба му.

Но тогава последва леко тупване и ръката ми се разтресе от парещ екот, когато кинжалът се удари в нещо по-твърдо от него. Тамлин залитна напред, пребледнял, и измъкна кинжала от гърдите си. Когато кръвта се оттече от полираното дърво, аз вдигнах ножа.

Върхът на острието беши смачкан, огънат.

Тамлин вкопчи ръка в гърдите си, запъхтян. Раната вече заздравяваше. Рисанд, застанал до подиума с троновете, се ухили от ухо до ухо. Амаранта се изправи.

Елфите зашумяха. Аз изпуснах ножа и той издрънча на червения мраморен под.

Убий я веднага , исках да извикам на Тамлин, но той не помръдна, покрил раната си с ръка, докато между пръстите му се процеждаше кръв. Прекалено бавно ставаше, раната му заздравяваше твърде бавно. Маската още беше на лицето му. Убий я веднага.

– Тя победи – каза някой от тълпата.

– Освободи ги – рече друг.

Но лицето на Амаранта пребледня, чертите ù се изкривиха и придобиха съвсем змийски вид.

– Ще ги освободя, когато намеря за добре. Фейра не каза точно кога трябва да ги освободя, а само, че трябва да го направя. Някога. Може би, когато умреш – завърши тя, обърната към мен, с усмивка, изпълнена с омраза. – Ти предположи, че когато се разбрахме за моментално освобождение след като отгатнеш гатанката, това важи и за изпитанията, нали? Глупаво човече.

Аз отстъпих назад, когато тя се спусна по стъпалата на подиума. Пръстите ù се извиха като ноктите на хищна птица – окото на Юриан се въртеше бясно в затвора си, зениците му се разширяваха и свиваха.

– Ти – изсъска тя. – Ти .

Зъбите ù лъснаха и се изостриха пред очите ми.

– Ще те убия .

Някой извика, но аз не можех да помръдна, не можех дори да се отместя от пътя ù, и тогава ме удари нещо като светкавица и аз рухнах на пода.

– Ще те накарам да си платиш за безочието – изръмжа Амаранта и от гърлото ми излетя писък, когато в тялото ми избухна болка, каквато не бях изпитвала никога досега.

Костите ми започнаха да се трошат, когато тялото ми се надигна и после се удари обратно в пода, заля ме вълна от агония.

– Признай, че не го обичаш наистина и ще те пощадя – промълви Амаранта и през замъгленото си зрение видях как пристъпва към мен. – Признай какъв страхлив, лъжлив, непостоянен човешки боклук си.

Нямаше да го кажа, нямаше да го кажа дори да ме размаже по пода.

Нещо ме разкъса отвътре и аз започнах да се мятам, обзета от болка, която и най-силните писъци не можеха да изразят изцяло.

– Фейра ! – изрева някой. Не, не беше някой, а Рисанд.

Амаранта не спря.

– Мислиш, че го заслужаваш? Един Велик господар ? Мис­лиш, че изобщо заслужаваш нещо, така ли, човече?

Гърбът ми се изви и ребрата ми започнаха да се пукат едно по едно.

Рисанд отново изкрещя името ми, изкрещя го така, сякаш го беше грижа за мен. Изгубих съзнание, но тя ме свести, за да е сигурна, че усещам всичко, за да е сигурна, че крещя при всяка счупена кост.

– Какво си ти, освен кал, кости и червясало месо? – беснееше Амаранта. – Какво си ти, в сравнение с нас, че да мис­лиш, че ни заслужаваш?