Сара Маас - Двор от рози и бодли

Но не знаех молитви или имена на забравените ни богове – знаех само имената на онези, които ще останат поробени, ако не направя нещо. Започнах да си повтарям наум тези имена, докато ужасът от онова, което се готвех да направя, ме поглъщаше. За Притиан, за Тамлин, за техния свят и за моя... Трите отнети живота няма да бъдат отнети напразно, макар че аз ще бъда прокълната навеки.

Пристъпих към първата фигура на пода и това беше най-дългата и трудна стъпка, която някога съм правила. Три живота в замяна на освобождението на Притиан, три живота, които няма да бъдат отнети напразно. Мога да се справя. Мога, дори и пред погледа на Тамлин. Ще принеса тези жертви, ще ги пожертвам... мога да се справя.

Пръстите ми трепереха, но успях да хвана първия кинжал и усетих гладката му хладина. Острието беше по-тежко, отколкото очаквах. Три кинжала, за да изпитам агонията, посягайки към всеки един от тях, както иска тя. Иска да се увери, че съм сигурна и ще го направя.

– Не бързай толкова – изкиска се Амаранта и пазачите, които държаха първата фигура, смъкнаха чувала от лицето му.

Млад Върховен елф. Не го познавах, никога не съм го виждала, но сините му очи се извъртяха към мен, изпълнени с молба.

– Така е по-добре – рече Амаранта и отново махна с ръка. – Продължавай, Фейра, скъпа. Забавлявай се.

Очите на момчето бяха като небето, което никога няма да видя отново, ако откажа да го убия, цвят, който никога няма да се заличи в съзнанието ми и никога няма да забравя, независимо колко пъти ще го рисувам. Той поклати глава, а очите му се разшириха толкова, че сините ириси бяха изцяло заобиколени от бялото на роговицата. И той никога повече няма да види това небе. Нито някой от останалите в залата, ако се проваля.

– Моля те – прошепна той, прехвърляйки поглед от кинжала към лицето ми и обратно. – Моля те.

Кинжалът затрепери в ръцете ми и аз го стиснах по-здраво. Трима елфи – това е единственото, което стои между мен и свободата, преди Тамлин да бъде освободен и да се справи с Амаранта. Ако успее да я убие... Няма да е напразно – казах си. – Няма да е напразно.

– Недей – продължи да умолява младежът, когато вдигнах ножа. – Недей!

Поех си дъх на пресекулки, устните ми трепереха. Ако кажа „Съжалявам“, няма да е достатъчно. Така и не успях да го кажа на Андрас... а сега... сега...

– Моля те! – повтори той и очите му се обрамчиха в среб­ристо.

Някой в тълпата заплака. Отнемах това момче от някого, който сигурно го обича така, както аз обичам Тамлин.

Не бива да мисля за това, не мога да мисля за това кой е той или за цвета на очите му, или за каквото и да е друго. Върху лицето на Амаранта цъфтеше дива, триумфална усмивка. Убий елф, влюби се в елф, а после убий елф отново, за да съхраниш любовта си. Беше блестящо и жестоко и тя го знаеше.

Покрай трона се завихри мрак и Рисанд се появи, скръстил ръце. Сякаш се премести, за да вижда по-добре. Лицето му бе маска на скуката, но аз усетих гъделичкане в ръката. Направи го , казваше това гъделичкане.

– Недей – простена младежът пред мен. Започнах да клатя глава, не можех да го слушам. Трябваше да го направя веднага, преди той да ме убеди.

– Моля те! – гласът му се извиси до писък.

Звукът ме сепна и аз подскочих.

Ридаейки, забих кинжала в сърцето му.

Той изпищя и се замята в ръцете на пазачите, когато острието прониза плътта и костите му, толкова гладко и лесно, сякаш беше от метал, а не от ясеново дърво и кръвта – гореща и хлъзгава, обля ръката ми. Заплаках и издърпах обратно кинжала, чието плъзгане в костите опари ръката ми.

Очите му, изпълнени с изненада и омраза, не се отделиха от мен, докато падаше на земята, осъждайки ме на вечни мъки. Плачещият в тълпата избухна в силни ридания.

Окървавеният ми кинжал падна на мраморния под, а аз с олюляване отстъпих няколко крачки назад.

– Много добре – каза Амаранта, докато аз се взирах пред себе си, неспособна да мисля, да чувствам или да извикам.

Исках да изляза от тялото си. Да избягам от петното на онова, което току-що извърших. Да се отърва от кръвта по ръцете си, от лепкавата ù топлина между пръстите си.

– А сега следващият. О, недей да гледаш толкова нещастно, Фейра. Не ти ли е забавно?

Обърнах се към втората фигура, все още с чувал на главата. Жената. Елфът в черно до нея протегна към мен възглавничката с чистия кинжал, а пазачите, които държаха жената, свалиха чувала.

Лицето ù бе обикновено, косата златисто-кафява като моята. По закръглените ù бузи се търкаляха сълзи, а бронзовите ù на цвят очи проследиха окървавената ми ръка, докато взимах поредния кинжал. Чистотата на дървеното острие сякаш се подиграваше на кръвта по пръстите ми.