Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Какви например?

– Например земите ми – каза той и в очите му се появи далечен, замечтан израз, който не съм виждала досега. – Например остатъкът от народа ми, поробен от тиранична кралица, която може да ги избие, когато ù скимне. Не се съмнявам, че и Тамлин е споделял подобни тревоги с теб.

Не беше... не съвсем. Не успя заради проклятието.

– Защо Амаранта е взела теб на прицел? – осмелих се да попитам. – Защо те е превърнала в своя курва?

– Като изключим очевидното? – той посочи перфектното си лице. Аз не се усмихнах и той въздъхна. – Баща ми уби бащата на Тамлин... и братята му.

Вцепених се. Тамлин никога не го е споменавал. Дори не ми каза, че със смъртта им е свързан Дворът на Нощта.

– Дълга история, която не ми се разказва, но да кажем, че след като завзе земите ни, Амаранта реши, че ще изпита особено удоволствие да накаже сина на убиеца на близкия ù приятел. Реши, че ме мрази достатъчно силно заради постъпките на баща ми, та да ме накара да страдам.

Можех да му протегна ръка, да му се извиня... но мислите ми бяха застинали. Онова, което му е причинила Амаранта...

– И така – продължи той с нотка на умора в гласа. – Ето ни тук, оставили съдбата на безсмъртния ни свят в ръцете на един неграмотен човек.

Той се засмя горчиво, наведе глава, подпря чело на едната си длан и затвори очи.

– Каква бъркотия.

Част от мен търсеше думи, с които да го нарани в този момент на уязвимост, но друга част си припомняше всичко, което каза, всичко, което направи. Как главата му се извърна към вратата, преди да започне да ме целува. Знаел е, че Амаранта идва. Може би ме е целунал, за да предизвика ревност­та ù, а може би...

Ако не беше ме целунал, ако не беше ни хванал с Тамлин, щях да се върна в тронната зала покрита с размазани петна боя. Всички, и най-вече Амаранта, щяха да разберат какво съм правила. Нямаше да им отнеме кой знае колко време да разберат и с кого съм била. Не ми се мисли какво щеше да е наказанието за това.

Независимо от причините или начините, които използваше, Рисанд ми помагаше да остана жива. Беше го направил и преди да дойда В недрата на Планината.

– Казах ти твърде много – рече той и се изправи на крака. – Може би трябваше първо да те напия. Ако си умна, ще намериш начин да използваш казаното срещу мен. А ако имаш склонност към жестокост, ще отидеш право при Амаранта да ù разкриеш истината за нейната курва. Може би ще ти върне Тамлин от благодарност.

Той пъхна ръце в джобовете на черния си панталон, но преди да се разсее в сенките, нещо в позата му ме накара да заговоря:

– Когато излекува ръката ми... Не беше нужно да се пазариш. Можеше да настояваш за всяка седмица от годината.

Свъсих вежди, а той се обърна, полуразмит в мрака.

– Всяка седмица и аз пак щях да кажа „Да“.

Не беше въпрос, но аз чаках отговора му.

На чувствените му устни се появи полувинчата усмивка.

– Зная – каза той и се стопи в мрака.

За последното изпитание ми върнаха старата туника и панталоните – целите на петна, разкъсани, вонящи. Но въпреки вонята вървях с високо вдигната глава, докато ме водеха към тронната зала.

Вратите се отвориха и тишината, която цареше вътре, се стовари върху мен. Зачаках да започнат подвикванията и под­свиркванията, да видя как златните монети сменят местата си от ръка на ръка, докато елфите залагат, но този път всички просто ме гледаха – най-напрегнати изглеждаха погледите на маскираните елфи.

Съдбата на света им бе в моите ръце, каза Рис. Но не мисля, че онова, което изразяваха лицата им, беше само и единствено тревога. Преглътнах с мъка, когато неколцина допряха пръсти до устните си и после протегнаха ръка към мен – жест към падналите в бой, сбогуване с онези, посрещнали смъртта с чест. Нямаше нищо злонамерено в тези жестове. Повечето елфи в залата днес са част от дворовете на Великите господари – служили са в тези дворове дълго преди Амаранта да дойде и да отнеме земите на господарите им и животите на всички тях. Ако Тамлин и Рисанд играеха някакви игри, за да спасят живота на всички присъстващи...

Поех по пътеката, оформена в тълпата, право към Амаранта. Кралицата се усмихна, когато спрях пред трона ù. Тамлин седеше на обичайното си място до нея, но аз не го погледнах, не още.

– Две изпитания са вече зад гърба ти – каза Амаранта и махна една прашинка от кървавочервената си рокля. Косата ù блестеше, приличаше на мрачен облак, който всеки момент ще погълне златната ù корона. – Остава само още едно. Чудя се дали няма да се почувстваш по-зле, проваляйки се сега, когато си толкова близо до наградата.